— Оттам е по-дълго — обади се Боби от задната седалка.
— Няколко минути, не повече.
— Защо минаваш по този път? — попита Виктория.
— Искам да се отбия в „Алабама Джакс“. Да си опъна краката и да ударя една биричка.
Да ударя една биричка! Като някой студент.
— Дори не ме попита — сърдито отбеляза тя.
— Ти не обичаш бира.
Или се прави на тъп, или наистина не си дава сметка какво става, помисли си Виктория.
— Просто подкара напред. Самоволно реши да промениш маршрута.
— Какво толкова? Не сме тръгнали да обикаляме музеите в Европа. Прибираме се у дома от Кийс.
— Напълно в твой стил — каза тя.
— Чакай, Вик, чуй! — Увеличи звука. По радиото местен водещ на име Били Уаху интервюираше Уилис Раск.
— Шерифе, какво можете да ни кажете за разследването във връзка с убийството на онзи служител от Вашингтон?
— Освен ако не си от Върховния съд, Били, това не ти влиза в работата.
— Хайде, шерифе. Кажете поне на слушателите дали този мултимилионер Харолд Грифин е интересен обект.
— Искаш да кажеш „обект на интерес“?
— И така става.
— Трябва да затварям. Два елена са задръстили движението на Севън Майл Бридж.
— Много осведомяващо! — Стив натисна копчето на радиото и затърси други станции. — Докъде бяхме стигнали? За какво ми биеше канчето?
— За нищо.
— А, сетих се! Ядоса се, че ще се отбиваме за бира. Или че не съм те питал дали искаш да се отбиваме. Едно от двете.
— Не съм се ядосала. — И не е заради бирата, помисли си тя.
А заради теб. Стив си е Стив.
— Хей, Вик. Искаше да вдигна гюрука, вдигнах го. Не искаше да слушаш бейзболния мач, спрях го. Може ли сега да изпия една студена бира, преди да се качим на магистралата?
— През целия път ли ще се карате? — каза Боби и свали книгата си.
— Не се караме — отвърна Стив.
— Само изглаждаме някои неща — каза Виктория.
— Какви неща? — попита Стив. Беше озадачен.
Тъкмо се канеше да смени станцията, когато Джими Бъфет изви „Изповед на брега“. Стив се опита да пее, поредният тропически трубадур.
Какъв смисъл има, почуди се тя, от прехвалени плажове и мацки и мързеливи дни в алкохолни изпарения? От здравното министерство трябваше да им поставят предупредителни етикети: „Тези песни могат да превърнат децата ви в дебили.“
Гумите също пееха, потропвайки по моста над Крокъдайл Лейк, когато Стив се обърна към нея и каза:
— А и този път е доста по-живописен.
Защо винаги трябваше да е негова последната дума?
— Беше дълъг уикенд. Просто ме закарай у дома.
— Освен че съм жаден, някъде другаде сбъркал ли съм? Защото ако съм сбъркал, по-добре да ми кажеш сега, отколкото другия месец. Искам поне да си спомням, за да мога да се защитя.
— Никъде не си сбъркал. Просто си такъв, какъвто си. Стивън Майкъл Соломон.
— Кажи ми истината. Какво съм направил?
Отстрани на пътя един лешояд се беше надвесил над останките от опосум и кълвеше костите му. Лешоядът, безсрамен като адвокат, дори не помръдна, докато кадилакът изтрополи покрай него, а Джими Бъфет си признаваше за пропиляната младост.
— Не искам да започвам — отвърна Виктория, — но се държа непрофесионално с Джуниър.
— Не съм.
— На практика го обвини в убийство.
— Хора, вие се карате — обади се Боби.
— Извини ме, партньоре — отвърна Стив, — но мислех, че работата на защитата е да предложи на съдебните заседатели идеята, че някой друг, а не клиентът му, е извършил престъплението.
— Не й когато този някой е единственият син на клиента му.
— Това ли е? Или проблемът е, че единственият син на клиента няма как да е виновен, защото погледът ти се премрежва, когато си близо до него.
По дяволите, помисли си тя. Издала съм се.
— Погледът ми не се премрежва от никого.
— Ох! Някой ми извади ножа от сърцето.
— Не се прави на ранен любовник, Стив. Не ти отива.
— Просто споделям наблюденията си. Така го беше зяпнала, та чак хормони ти потекоха.
— Естроген или прогестерон? — попита Боби.
Точно когато си помисля, че Стив не забелязва, реши Виктория, когато изглежда така, сякаш си мисли за „Делфините“ или за чиния с раци, или за някой мач, в който е откраднал начален удар — и вероятно малко пари, — той ме изненадва.
Нямаше да се отбранява. Като добър адвокат щеше да атакува, щом я предизвикваха.
— Приеми го, Стив. Ти ревнуваш от Джуниър.
— Това е абсурдно. Какво има той, което аз нямам?
Боби се наведе към предната седалка.
— Богат е. Готин е, има плочки и е абсолютен мъжкар.
— Хей, Боби — отвърна Стив, — какво ще кажеш да се върнеш обратно в сиропиталището?
— Никога не съм бил в сиропиталище.