Предишната вечер Виктория беше отклонила щедрата му покана да сподели леглото му. Остави я пред апартамента й на Брикуел Авеню и би обратно целия път до Къмкуот Авеню в Коконът Гроув. Боби беше събрал броевете на „Маями Хералд“, целите на червени петна от сочните плодове на бразилския пипер, и бяха прекарали нощта сами. След като Боби заспа, Стив остана да седи сам на кухненската маса, да пие бира — не текила за четиристотин долара, Джуниър — и да си блъска главата какво ставаше, по дяволите. Три бири блъскане. Първо, Виктория искаше да развали фирмата. После явното привличане между нея и Джуниър, наричан още Мъжът, на когото най-много му се искаше да боцне вината за убийството.
Виктория грешеше в едно.
Не ревнувам от Джуниър.
Ревността е евтино, префърцунено чувство, изпълнено с юношески оттенъци и игрички, пуберски игрички. Ревността означава просто сляпо увлечение. Виктория означаваше много повече за него. Ако беше къща, Боби щеше да е основата й, а Виктория — стените. Ако загубеше някого от двамата, покривът щеше да рухне. Защото истината беше, че ги обичаше и двамата и не можеше да си представи да живее без тях.
Паркира пред сградата малко след девет. Нямаше табела, изографисана с „Правни кантори“. Нито месингова плочка със „Соломон и Лорд“. Вместо това разнебитената двуетажна, покрита с избелял зелен хоросан колонада на сградата беше украсена с написан на ръка надпис „Манекените“. Побърза да влезе, твърдо решен, че ще направи всичко по силите си, за да се добере необезпокоявано до втория етаж. Тичане на зигзаг, бягане с препятствия, дори пробиване на път с рамо, ако се наложеше.
Държеше главата си ниско и бързо мина през регистратурата, където привлекателна млада жена със слушалки и микрофон говореше с измислен британски акцент, като казваше на човека от другата страна да не й изпраща албума на дъщеря си, дори и да е била капитан на мажоретките на девическата гимназия. Тя вдигна глава:
— Стивън! Лекси и Рекси имат нужда от теб.
Той направи физиономия и продължи, мина през една вътрешна врата, прекоси фотографското студио и гримьорната с ярки светлини, които биха бланширали и бадеми. Вече се виждаха стълбите, когато чу:
— Стив! — последван от втори пушечен изстрел: — Стив, чакай!
Не спря. Дори и антилопата знаеше, че не бива да спира да си бъбри с лъвовете. Ускори крачка, чувайки чаткането на обувки с марка „Джими Чу“ или някакви други тънки, но безумно скъпи токчета. Висока метър и осемдесет блондинка го настигна точно пред стълбите. Едноличната й близначка беше на половин крачка след нея.
Лекси и Рекси.
Лекси носеше прилепнали ярки панталони с розови звезди по края и яркожълт потник, надупчен със стилни дупки, които разкриваха щедри порции гола плът. Без съмнение така ходеше на църква в неделя. Рекси носеше някакъв провиснал копринен парцал на цветя, който трябваше да се брои или за рокля, или за плажна туника. Имаше цепка от хълбока до глезена и се държеше само от силиконовия бюст на Рекси, който май можеше да издържи значително по-голям товар от тази гъзовейка. Доколкото можеше да прецени, отдолу Рекси нямаше нищо, освен това, което Бог и доктор Ървин Рудник й бяха дали.
Близначките имаха сини като сапфири котешки очи и идеални скъпоструващи усмивки. Стив забеляза, че явно наскоро бяха подстригали много късо дългите си светлоруси коси. Сякаш някой им бе нахлупил паници на главите и беше грабнал ножиците, но вероятно това беше някаква нова парижка мода, която го бе подминала. Приличаха на клонирани руси двойници на Жана Д’Арк… само дето тя не беше анорексичка и курва.
Лекси и Рекси бяха доста попрехвърлили двайсет и пет — макар да твърдяха, че са на деветнайсет. Вероятно осъзнаваха, че никога няма да постигнат успеха на техния идол Линда Еванджелиста, която много отдавна беше казала, че не се буди сутрин за по-малко от десет хиляди долара. Лекси и Рекси бяха спечелили десет хиляди за един уикенд, но благодарение на един боготворящ блондинки саудитски принц, който държеше постоянно апартамент в хотел „Риц-Карлтън“ в Кий Бискейн. Професията на модел нямаше нищо общо с това, разбира се, освен ако принцът не си е носел собствена камера.
— Имаме нужда от теб — каза Лекси.
— Много — каза Рекси.
— Не сега. — Стив опита да се провре през близначките, но беше възпрян от кокалестите лакти на Лекси. — Зает съм.
— Задължен си ни — каза Лекси.
По дяволите! Щеше да бъде омотан в работа за без пари, която щеше и да го влуди.