„Манекените“ предоставяха на „Соломон и Лорд“ офис в замяна на правни услуги за рояк грациозни млади жени, които често съдеха пластичните си хирурзи и от време на време фризьорите си. Лекси и Рекси също така понякога се сблъскваха със закона за фалшифициране на рецепти, за хапчета за отслабване, паркиране на места за инвалиди — нито ниският коефициент на интелигентност, нито булимията се признаваха за вродени недъзи от щата Флорида — и веднъж за нападение над метеоролог, който предсказал слънце, а на другия ден имало гръмотевична буря, която провалила фотосесия на открито. За трите дни, в които го нямаше, кой знае какви правни катастрофи бяха сполетели тези дългокраки, мързеливи, но безумно алчни млади жени.
— Леке, Рекс, трябва да почакате. Наистина. Имам дело за убийство.
Лекси се нацупи и подпря лакът на щръкналия си хълбок, кльощавата й ръка под свивката и над свивката и ръбатият й таз образуваха триъгълник.
— Трябва да съдиш „Параноя“ от наше име.
— Клуб „Параноя“? Защо?
— Имената ни ги нямаше в списъка и новият портиер не ни позна — нацупи се Рекси.
— Голяма излагация — добави Лекси.
— Не сте могли да влезете — каза Стив. — Голяма работа.
— Влязохме — отвърна Лекси. — Но тъпакът ни накара да чакаме петнайсетина минути и беше толкова топло, че гримът ни се разтече — повя си с ръка, за да покаже каква адска горещина е било да седиш на Оушън Драйв и да се редиш на опашка пред някой шумен моден клуб, където надървени млади мъже се катерят един върху друг като скорпиони, за да им купуват питиета.
— И Мат Деймън беше там. — Рекси се зарази от ветрилообразните движения на сестра си и сега сякаш изпълняваха дует от театър кабуки. — Обзалагам се, че щеше да ни вземе в новия си филм, ако не се бяхме размазали така.
Стив съзря възможността и докато близначките продължаваха с пантомимата, той се промуши през тях по стълбите.
— Ще проуча закона — извика той.
— Духовно издевателство! — извика Лекси. — Най-малко шест цифри.
— Разбира се, Лекси. Разбира се. Сто хиляди долара за издевателство над мозък за петдесет долара.
— Какво искаш да кажеш? — попита ядосано Лекси.
Чу се трясък на метал върху метал, когато Стив отвори вратата на чакалнята си. Щом влезе долови пъшкане, ръмжене и въздишка: „Мамка му! Тежи!“ Сесилия Сантяго, яка млада жена с черен клин и потник, се беше проснала по гръб на лежанката. Кожата й беше с цвят на мляко с кафе и имаше три обици на оскубаната си вежда с формата на тилдата върху „mañana“.
— Добро утро, Сеси!
— Ще ми помогнеш ли, шефе? — тя изтласка щангата и татуировката върху издутия й трицепс се надигна.
— Предлагам ти сделка, Сеси. Напиши просрочените заявления и кореспонденцията и ще ти помагам с щангата.
— Робовладелец!
— Някой звънял ли е?
— Обичайните. От „Ксерокс“ казаха, че им дължиш три месечни вноски. Обади се учителят на Боби за някакви бягства. Няколко мацета отдолу. Искат да съдят „Бен енд Джери“. Открили, че в сладоледа им имало мазнини.
— Ами Вик? Къде е тя?
— Кралица Виктория ли? Откъде да знам.
— Виктория е принцеса. Майка й е Кралицата.
— Много важно, шефе. Няма я и не се е обаждала.
Искаше да я види, да говори с нея. Защо се получава така, почуди се той, когато връзката се разклати, започваш да я цениш повече?
Сеси започна нова серия упражнения, издишаше при изтласкването, вдишваше при свалянето, щангата се удряше в металните стойки. Стив не я беше наел от някой правен факултет, а от женския затвор. Смяташе, че престъплението й е незначително. Беше спукала от бой гаджето си, след което беше бутнала тойотата му в залива, защото го беше хванала с братовчедка си Лурдес. Сеси беше съвсем прилична секретарка, макар че прецакваше жалбите му, понеже изписваше думите фонетично, ако изобщо си направеше труда да ги изпише. Особено добре се справяше с моделите, държеше ги на разстояние, като ги заплашваше, че ще им счупи кльощавите крачета.
Стив се приближи до бюрото й и прерови пощата. Сметки, молби и културистките списания на Сеси. Може би трябваше да вдига тежести, да развие малко мускули като Господин Голям Гмуркач. Отвори списание с име „Големи и яки“ и обърна на снимка на мъж по прашки: гранитното му тяло лъщеше от мазнина, вените по ръцете му се издуваха като пълзящи змии. Заглавието: „Наистина ли стероидите сбръчкват тестисите?“ Хвърли списанието настрани.
— Един човек те чака — изпъшка Сеси.
— Кой? Къде?
— В кабинета ти. Някакъв стар мазник. Каза, че е приятел на баща ти.
Стив стрелна с поглед вратата на кабинета си. Затворена. Нямаше срещи днес. Кой беше вътре и защо?