— Всъщност Джуниър е в града — призна тя след известна пауза.
— Няма проблем. Покани и него. Може да плати сметката.
— Работата е, че…
— Да?
— Вече ме покани на вечеря.
Сякаш го удари в корема.
— Искаш да кажеш — на среща?
— Не е среща. Просто възможност да си спомним за добрите стари времена, без да го подлагаш на кръстосан разпит.
— Няма начин, еба си!
Тя го погледна лошо. Знаеше, че мрази такива думички, и беше престанал да ги употребява за подсилване на определението. Вече нямаше „ебаване“. Беше намалил и глагола „еба“, както и употребата на съществителното „ебане“. И се стараеше да не използва дейната форма около думата „майка“.
Затова когато избра да зашлеви Виктория с „Няма начин, еба си!“, това беше добре пресметнат вербален шамар към целувача, за да й покаже колко е бесен.
Колко беше вбесен? Много, еби му майката!
— Стииивън — разтегли името му, за да покаже раздразнението си, — дай по-кротко. Голяма работа, че ще вечерям с Джуниър.
— Къде ще ходите?
— „Норман“. В Гейбълс.
— Ресторант за срещи. Най-романтичното място в града.
— Тогава защо никога не си ме водил там?
— Защото не се срещаме. Вече сме заедно. Не ни трябва тъмно скъпо място с изтънчена храна.
— Какво искаш да кажеш? Край на романтиката ли?
Беше стъпил в плаващи пясъци и нямаше смисъл да се мъчи да излезе, но все пак направи опит:
— Стига, Вик. Ще те заведа, когато някой от клиентите плати.
— Което ще го направи ресторант за бизнес срещи, нали?
Туше. Жената беше родена за кръстосани разпити.
— Няма връзка — отвърна той, опитвайки да контраатакува. — Няма да говорите за работа. Ще си спомняте с наслада за голия покер на празненството на Бъни Флаглър.
— Преувеличаваш.
Преувеличаваше ли?
Не. Така реагира човек, когато жената, която обича, може да скочи от борда.
Спомни си деня, в който срещна Виктория — ултрапорядъчна, цялата скована дългокрака млада прокурорка, облечена в консервативен костюм с плисирана пола. Щяха да й изгърмят бушоните, когато се опита да призове Господин Ръфълс, говорещ тукан, за свидетел. Цялата почервеняла, беше загубила самообладание и беше нарекла Стив неетичен и нечестен, дяволски хитър и опасен, обида за професията. Как можеше да не се влюби в нея?
Онзи ден в съда, тя беше все още новак, Стив видя как долната й устна потрепери, когато се изправи да говори. Но заговори… Леле боже, както би възкликнал баща му. С шития си по поръчка костюм и велурените обувки, с властната си осанка и глас, който набираше сила и увереност с всяка минута, Виктория Лорд излъчваше интелигентност, компетентност и непоклатима увереност.
Тя притежаваше всичко, което можеше да желае един процесуален адвокат, неща, които не се учеха, купуваха или дори забравяха. Имаше присъствие. Не можеше да не я гледаш.
Въпреки това Стив Секирата се оказа по-коварен и я подмами да провали процеса, заради което я уволниха от прокуратурата. Първоначално съжаляваше. Но вече не. Ако не я бяха изхвърлили, никога нямаше да се съберат да защитават Катрина Барксдейл, която беше обвинена в убийството на съпруга си.
По онова време Виктория беше сгодена за Краля на авокадото и пресичаше всички аванси на Стив. Докато не стигна до заключението — не разумно, реши Стив, а химическо, магическо, хормонално: Соломон е мъжът за нея. Не Брус Бигбай. Което в момента му даваше ценна малка утеха. Защото си заслужаваше да се замисли, че щом той беше откраднал сърцето на Виктория от Бигбай, някой можеше да направи същото и на него? Той ли беше тазгодишният Бигбай?
Любовната песен на Грифин-джуниър
17
Виктория усети как бузите й започват да горят, докато следваше метрдотела покрай откритата пещ с дърва на път към масата. Или може би топлината въобще не идваше от пещта. Да не би да се изчерви заради силната ръка на Джуниър, която я докосна по голия гръб на покрития с пайети шифонен корсет?
Гостите по другите маси ги гледаха, докато преминаваха. Обикновено тя беше тази, която събираше погледите, но сега изглежда вниманието беше насочено към кавалера й. Джуниър беше облечен в свободно бежово копринено сако, с вдигнати до лактите ръкави, тенът му изглеждаше бронзов на приглушеното осветление. Коралово синята риза с разкопчана яка подчертаваше допълнително цвета на очите му.
Адонис в „Армани“.
Звуци и миризми изпълваха облицованата с дърво зала, която носеше атмосферата на старата испанска архитектура. От отворената кухня се чуваше цвърченето на маринованите в ром морски костури. От масите се чуваше звън на чаши и тихи разговори — на английски, испански и португалски, — които придаваха на мястото екзотично усещане.