— Давал ли сте показания пред висшите съдебни заседатели във връзка с разследване за корупция, господин Любер? — попита Стив, възвръщайки си официалния тон на адвокат по време на разпит.
— Да.
— Казвал ли сте, че Хърбърт Соломон е взимал подкупи, за да вкарва в регулация селскостопански земи с цел продажба?
— Позволи ми да ти спестя малко време — каза Любер, — ако ме караш да отрека това, което съм казал за Хърб, няма да стане.
— Значи лъжите си остават, така ли?
— Чупи си главата в стената, момче.
— Синко, захващай се с делото за убийство и остави това, става ли? — помоли Хърбърт.
— Предложих да му помогна — намеси се Любер. — А виж той как се държи с мен.
— Не ми трябва помощта ти.
— Въпреки това ще ти помогна. Трябва да вървиш по зелената пътечка.
Стив явно изглеждаше озадачен.
— По следите на парите, момче. Хал Грифин е имал сто хиляди в брой на лодката си, после ченгетата открили четирийсет хиляди в хотелската стая на Стъбс. Но при Океания става дума за стотици милиони долари. Така че щом се подмятат четирийсет хиляди, значи трябва да има още. Открий кой смазва колелата, момче. Следвай парите, синко.
Законът на Лорд
19
— Невинен! — заяви Хал Грифин със силен и ясен глас. Точно както Виктория го беше инструктирала. Явяваха се пред съдия Клайд Федърс на четвъртия етаж на съдебната палата на Мънроу Каунти, на три пресечки от пристанището на Кий Уест. Стив беше в Маями и подготвяше делото на баща си и Виктория караше соло, сама уреждаше делото на Грифин. Щастлива, че тя командва.
Беше отхвърлила съвета на Стив Грифин да извика „Невинен, невинен. Боже всемогъщи, аз съм невинен!“, в тон с речите на Мартин Лутер Кинг. Прекалено мелодраматично за вкуса на Виктория.
После го удари на творчество с встъпителната реч с намерение да впечатли пресата и евентуалните съдебни заседатели. Веднъж беше опитала с „невинен като чист, току-що навалял сняг“ — неподходящ избор по дело за кокаин.
Но дали чичо Гриф наистина е невинен?
През последните няколко дни по предложение на Стив Виктория беше следвала „зелената пътечка“ и не й харесваше къде вероятно щеше да я отведе. Докато сваляше плесенясалите регистри от архива на кадастъра, си счупи два нокътя и изчете внимателно продажбите. Сега вече беше сигурна, че чичо Грифин я беше подвел и възнамеряваше да му го каже веднага щом се приберяха обратно в хотела.
По дяволите, чичо Гриф! Казах ти да си откровен с мен. Не мога да ти помогна, ако ме лъжеш.
Цяла сутрин внимаваше да не се издаде пред Грифин, че е ядосана. Трябваше да изглежда уверен и спокоен на първото си появяване в съда. Докато го гледаше сега, си мислеше, че изглежда благонадежден и преуспял в тъмния си двуреден костюм. Но костюмът го правеше да изглежда дори още по-плещест — по-въздействащ физически — и Виктория си отбеляза наум да го накара да облече нещо, в което щеше да изглежда по-втален, когато дойдеха и съдебните заседатели.
Тя също беше облечена в двуреден костюм. Тъмнолилав „Долче енд Габана“ с огромни ревери, бюстие слонова кост и подходяща пола. Плътно прилепнала сурова вълна с няколко процента ликра. Нямаше нужда от трикове, за да изглежда по-слаба, много благодаря. Велурената й чанта с преплетена кожа „Ботега Венета“ — голяма колкото ученическа раница — побираше идеално всички папки и гримове. Какво беше казала Сара Джесика Паркър в „Сексът и градът“? „Чантите за жените са като топките за мъжете. Чувстваш се гола, ако излезеш без тях.“
Точно така, момиче.
Съдия Федърс отдели малко време на формалните подробности. Виктория не настоя за официално произнасяне на обвинението. Дойде време за календара и съдията определи сроковете и насрочи процеса. После определи гаранцията на един милион долара. Никакъв проблем. Сумата беше договорена предварително и вече беше внесена. Грифин щеше да излезе от съдебната зала, без да усети срама и неудобството на оранжевия гащеризон с щампата на затвора на Мънроу Каунти… освен ако не го признаеха за виновен на процеса.
Гореща вълна мръсен въздух я удари на излизане от залата в открития коридор, който водеше директно към асансьорите. Камерите щракаха и въпросите валяха, докато Виктория превеждаше Грифин през лаещото, виещото, бутащо се стадо от вървящи на заден ход чакали и хиени, наречени още „журналисти“.
— Ще обжалвате ли? — изкрещя един.
— Каква е защитата ви? — провикна се друг.