— Защо го направи, Грифин? — извика един особено груб репортер.
— Адвокатът ми ще отговори на всички въпроси — спокойно отвърна Грифин.
Виктория надяна адвокатската си маска за вечерните новини — уверена, без да е нахакана.
— Убедени сме напълно, че съдебните заседатели ще отсъдят това като трагичен инцидент.
Трагичен инцидент.
Стив й беше написал рефрена и й беше казал да го повтаря колкото се може по-често. „Започни непрестанно да набиваш тезата на защитата си в общественото съзнание“, беше я инструктирал той.
Добре, трябваше да признае, че Стив беше спечелил цял куп дела с тази техника.
Сгрешена самоличност.
Немарлива полицейска работа.
Убийство при самозащита.
И сега трагичен инцидент. Което щеше да бъде много по-лесно, ако чичо Грифин беше казал, че е показвал харпуна на Стъбс и той внезапно се е задействал. Но Грифин държеше на версията си: бил на мостика и когато Стъбс не отговорил по интеркома, оставил яхтата на автопилот, слязъл по стълбата и го открил с харпун в гърдите. Не й оставаше нищо друго, освен да убеждава заседателите, че Стъбс си е играел с харпуна и случайно се е прострелял.
Ъгълът на проникване беше от решаващо значение за версията. Дотук Виктория се беше консултирала с двама експерти: професор по биомеханика от Техническия университет в Джорджия и специалист по безопасност от частна лаборатория. Професорът й каза, че версията за случаен изстрел е „недоказуема до приемлива степен с оглед на биомеханичната вероятност“, а специалистът каза, че тестовете са неубедителни. Нищо, което да използват в съда. Имаше още един професор, експерт от Колумбийския университет, но докладът му не беше готов.
Стив си играеше с идеята за демонстрация на живо в съда, където щеше да зареди харпуна и да опита да се простреля в гърдите, облечен в бронезащитна жилетка. Направи една тренировка в офиса и успя да изстреля харпуна през прозореца право към отсрещния балкон, където ямайските метъли печаха пиле и пушеха трева. Виктория беше абсолютно убедена, че нямаше да им помогне особено, ако нанижеха някой съдебен заседател.
Насочваше Грифин към асансьора, беше го хванала за лакътя. Странно усещане, бяха си разменили ролите. Спомняше си как ръката на чичо Грифин покровителствено я водеше през навалицата в „Дисниуърлд“ преди толкова много години. Сега тя го покровителстваше. Тя беше единствената преграда между него и доживотната присъда. Поне за момента. Когато започнеше процеса, Стив щеше да е до нея и да се бори за изгодна позиция.
Въпреки че й харесваха прожекторите и вниманието на пресата. Странно как радващото се на огромен медиен интерес дело за убийство пораждаше мигновено уважение. Особено когато си първи адвокат. Нищо чудно, че Стив нямаше желание да се отдръпне.
Но тя беше издала закон — Законът на Лорд.
— Ти избираш, Стив. Можеш да седиш на втория стол, а може и в галерията.
— Няма проблем — беше й отвърнал той. — Ти си шефът. Нали се разбрахме.
Безпрекословната капитулация на Стив я направи подозрителна — едва ли не очакваше да влети в съдебната зала и да влезе в заглавията на първа страница, — но я беше оставил тя да се заеме с организацията и да се окъпе в петнайсетминутната медийна слава. Сега, докато си пробиваше с нокти и зъби път към асансьора, продължаваше да се чуди дали Стив не се спотайва някъде и се готви да даде собствена пресконференция.
— Госпожице Лорд! Господин Грифин! — извика след нея един рошав младеж, тя се сети, че е репортер на „Кий Уест Ситизън“. — Какво се случи на лодката?
— Всичко ще излезе в съда. — Тя се усмихна за пред камерите.
Най-баналното от всички банални клишета, помисли си Виктория. Разбира се, че всичко ще излезе наяве в съда. Само дето тя не знаеше какво, по дяволите, щеше да е то.
— И по време на процеса — добави тя — ще стане ясно, че смъртта на господин Стъбс е просто трагичен инцидент.
Стив щеше да се гордее, помисли си тя.
Ръмеше приятно и Виктория се притесни да не й се размаже гримът. Съдебната палата с откритите си коридори беше проектирана за субтропиците, където можеше да изгориш на слънце или да те намокри дъжда докато технически погледнато си вътре в сградата.
Най-сетне стигнаха до фоайето, минаха покрай стенопис на испански галеон, буканери слизаха на пясъчния бряг, пирати размахваха мечове. Необичайна фреска за съдебна палата, помисли си тя, възхвала на далечното — или не чак толкова — беззаконие на острова.
— Насам, госпожице Лорд — изкрещя един фотограф, като насочи фотоапарата си към нея.
— Не, насам, госпожице Лорд! — измуча друг.
— Грифин ще свидетелства ли? — изрева мъж с мръсни джинси и потник.