Виктория Лорд, адвокат. На свободна практика.
По дяволите! Как можеше да накара Стив да го приеме?
Е, това е то човек, който наистина изпълва болничното легло, помисли си Стив, когато зърна Харолд Грифин. С космати гърди, широки рамене, дебел врат, с бинтовано чело и превръзка на дясната ръка. Все още хубав, все още як мъж в средата на шейсетте си години, Грифин имаше светлосини очи и рунтави, изрусели от слънцето вежди.
— Боже мой, толкова си пораснала, Принцесо! — възкликна Грифин, когато Виктория се приближи до леглото му.
— Как се чувстваш, чичо Гриф?
— Рамото ми е извадено, имам няколко одрасквания и ужасно главоболие, иначе нищо ми няма. — Той погледна към Стив. — Ти сигурно си младежът, за когото ми спомена Виктория.
— Стив Соломон. — Чудеше се какво точно е казала Виктория. „Младеж“ звучеше като приятел, какъвто си беше. Но тук ставаше въпрос за бизнес, нали така? Виктория не му ли беше казала за фирмата? — Аз съм съдружникът на Виктория.
— Съдружник — повтори Грифин. — Едно време, когато кажеш, че си съдружник на някого, всеки знаеше какво имаш предвид. Като нас, двамата, с бащата на Виктория. Взимахме заеми заедно, строяхме небостъргачи заедно, покривахме си един на друг задниците. Днес може да значи и двойка дизайнери, които си играят на семейство. — Смехът му прозвуча като лай. — Като се замисля, и те си покриват задниците един на друг.
— Какво се случи там, господин Грифин? — попита Стив.
— Наричай ме Гриф. Водех Стъбс от Парадайз Кий, за да обсъдим новия проект. Бен Стъбс от Вашингтон. Агенция за защита на околната среда. Горкият нещастник е в интензивното. Не съм виждал толкова кръв в живота си, а съм бил във Виетнам.
— Какво общо има Агенцията за защита на околната среда с проекта ти? — попита Виктория.
Грифин й махна да се приближи.
— Има ли още ченге в коридора?
— Пред вратата.
— Каза ли ти случайно охранява ли ме, или пази да не избягам?
— Нищо не ми каза.
Истина, каза си Стив. Заместник-шерифът, дъвчещо дъвка клепоухо гладко избръснато хлапе, беше прекалено зает да зяпа загорелите дълги крака на Виктория.
— Не мога да ти кажа нищо за Стъбс, докато не проверим дали няма бръмбари — прошепна Грифин. — Веднъж наддавах за един търговски център в Сингапур. Реших, че в стаята ми може да има бръмбари, затова водех телефонните си разговори от банята, като пусках и душа. Но каквато и крачка да предприемех, конкуренцията винаги ми го набиваше първа. Оказа се, че бръмбарът бил сложен в поставката за тоалетна хартия.
В Кий Уест, помисли си Стив, единствените буболечки в хотелската баня най-вероятно са с по осем крака. Не можеше да си представи Уилис Раск, шерифът, незаконно да завира подслушватели по болничните стаи. Същото се отнасяше и за прокурора Ричард Уадъл, нищо че прякорът му беше Катила.
— Можеш ли да ни кажеш точно какво се случи на лодката? — попита Виктория.
Грифин вдигна здравата си ръка и махна да се приближат. Виктория седна от едната страна на леглото, Стив — от другата. Започна да прилича на приказка за лека нощ в ранчото на Майкъл Джексън. Грифин продължи толкова тихо, че беше почти невъзможно да го чуеш.
— Не знам как Стъбс е бил намушкан с харпун в гърдите. И това е самата истина.
— Спирахте ли някъде? Да презареждате или нещо подобно? — попита Стив. Като си мислеше, че трябва да е имало трети човек, който да се е качил на борда. И русалка с харпун вършеше работа.
Грифин се огледа наоколо, сякаш някой можеше да ги подслушва. Когато не откри никого, прошепна:
— Една бърза спирка. На няколко мили западно от Блек Търтъл Кий, на един от онези безименни острови. Там си държа кошовете за лов на омари. Извадих няколко гадинки за вечерята ни.
— Мислех, че ще ходим в „Луис Бекярд“ — каза Виктория.
— Опитвала ли си омарите им джембалая, Принцесо?
— Не съм ги виждала в менюто.
— Много ясно. Правят ги само за мен. Аз нося омарите, те правят останалото, от андуйските наденички до подправките.
Вече говореше по-високо, явно не го беше грижа, че някой може да му открадне рецептата.
— Мисля, че видях вечерята ни да лази по плажа — каза Виктория.
— Сега не е сезонът на омарите — напомни им Стив.
— Ами съди ме — изстреля в отговор Грифин.
Какво очакваш от човек, който си носи сам храната в един от най-добрите ресторанти в Кий Уест? Вероятно се казва същото и за някого, който кръщава яхтата си „Форс мажор“. Човекът живееше нашироко, изпълваше заседателната зала така, както изпълваше и болничното легло. Свикнал бе да върви по свой собствен път. И какво прави той, когато нещата не щат да вървят по неговия път?