— Нищо не виждам, хлапе.
— Ти никога нищо не виждаш, чичо Стив.
Углавно дело
25
Главоболието отплува в морето от болкоуспокоителни и Стив замаяно се почуди защо обонянието му е толкова изострено. Когато от Бърза помощ го бяха натоварили в линейката, соленият морски бриз му се беше сторил като хубава текила. Когато вкараха количката в Спешното на болница „Фишърмен“, носът му получи сензорна свръхдоза, докато вдишваше смесицата от йод, прахоляк, счупени черупки и мокра кал. После, вътре в болницата, острата метална миризма на почистващи препарати и разтвори.
По-късно, упоен в стаята си, усети сладостта на одеколона „Инглиш Ледър“. Познаваше го още от детството си. Отвори очи и откри, че в стаята е тъмно, но чу познатия южняшки провлачен говор. Казваше, че Боби е добре.
— Няма дори драскотина. Не се тревожи за нищо. Наспи се, сине.
Сега, когато утринното слънце надзърташе през щорите, той сънуваше, че е на хавайски плаж, полинезийско момиче окичваше венец от свежи гардении на врата му, ароматът беше толкова упойващ, колкото и усмивката на девойката. Незнайно защо реши, че момичето се казва Мауна Доа, така май се казваше бурканът с ядки от макадамия в шкафа у дома…
След няколко минути Стив отвори наполовина очи и видя букет цветя на шкафчето до леглото.
Аха. Бели гардении.
Почуди се дали не може да се хване на работа като полицейско куче и да души багажа на летището. Вероятно и останалите му сетива се бяха изострили. Може да беше поумнял от удара по кратуната. После отново заспа. Миг по-късно, а може и час, нов аромат. Нещо възбуждащо, с лек привкус на ванилия. Женски парфюм. Стори му се, че чува как нежен женски глас вика името му, но може би сънуваше.
— Стив, буден ли си?
— Мауна Лоа?
Отвори очи. Виктория се беше надвесила над него. Малки вертикални бръчици бяха набраздили челото й. Гледаше го толкова нежно и с такава загриженост, че за малко не се задави от вълнение.
— Кога за последен път ти казах, че си много красива? — попита той.
— Добре ли си, Стив?
— И че те обичам. Наистина те обичам. Обожавам те. Наистина те обожавам. — Запя „Обожавам е думата…“ и бръчките по челото на Виктория станаха по-дълбоки.
Глупашката усмивка изобщо не пасва на Стив, помисли си Виктория. Изострените черти на лицето му изглеждаха почти херувимски и всички остри ръбове на характера му сякаш бяха загладени.
— Красива си — каза Стив. — Скоро казвал ли съм ти го?
— Преди трийсет секунди.
— Харесвам тоалета ти — продължи той.
— Този парцал? — погледна към намачканата права рокля на райета. Беше я облякла набързо, когато Хърбърт се обади. Изобщо не се чувстваше красива. Беше си сложила капчица „Мъст де Картие“, но не беше имала време да се гримира, имаше усещането, че е бледа, и устата — й беше пресъхнала от снощната река от „Гимлет“.
— Тази рокля, ми е още от колежа. Виждал си я стотици пъти.
— Отива на цвета на очите ти.
— Роклята е червена на бели райета, Стив. На кой цвят ми отива по-точно?
— Не знам. Днес всичко ми се струва страхотно.
Тя седна на края на леглото и разтревожено докосна челото му. Розово-синкава цицина се издигаше под перчема.
— Боби — каза той. — Къде е Боби?
— При баща ти. Спи. Добре е.
— Обичам хлапето. Нямаше да го обичам повече, дори и да му бях баща.
— Знам. И той го знае.
— Бях изгубен и объркан, Вик. В мъгла. Но сега виждам ясно.
Моля те, недей, помисли си тя. Моля те, не пей.
Прекалено късно. Вече беше подкарал: „Сега виждам ясно…“
Сестрата й беше казала, че Стив има мозъчно сътресение втора степен. Но не беше споменала, че в него са се вселили извънземни.
След като мина за дъжда и как е спрял, Стив престана с песните и изломоти:
— Ще се променя, Вик.
— Наистина ли? Как?
— Ще говоря по-малко. Ще слушам повече. Ще се съсредоточа върху теб. Ще бъда по-мил с всички.
— Мисля, че съм сбъркала стаята.
— Трябва да правим повече неща заедно. Да идем на курс по готварство. Или да се запишем при любителите на операта. Пък и на балета? Ти обичаш балет.
— Но ти го мразиш!
— Няма значение. Искам да правя разни неща за теб.
— Какво има в системата?
— Не знам, защо?
— Искам да поръчам един кашон.
Някой почука на отворената врата и в стаята влезе Уилис Раск. Пистолетът в кобура се поклащаше на хълбока му.
— Преча ли?
— Не пречите изобщо, шерифе.
— Уилис — провикна се Стив. — Обичам те, брато.