Хърбърт Соломон нямаше да решава съдебни въпроси. Сега не. Но преди…
Стив си спомни нещо. Беше още дете, обичаше, да ходи в съда, обичаше да се топли от блясъка на властта и авторитета на баща си. Хърбърт Соломон беше главен съдия на единайсети окръг. Пинки Любер беше шеф на Углавни престъпления в щатската прокуратура, главен прокурор в залата на Хърбърт. И заместник-секретарят, който стоеше пред банката, подпечатваше доказателства, ръководеше съда много ловко, беше строен двайсетинагодишен афроамериканец с идеални мустачки. Съдия Соломон явно харесваше младия мъж, канеше го до банката си и в кабинета си. Стив дори си спомняше как баща му даваше напътствия на мъжа в кабинета си.
— Реджи, най-добре кажи на съдебна заседателка номер три да си обува гащи в съда.
— Реджи, тези свидетелски показания имат повече дупки, отколкото пътя към Локсахатчи.
— Реджи, намери господин Любер и му кажи, че ако още веднъж закъснее, ще го пратя на топло.
Младият Реджи трябва да беше Реджиналд Джоунс, сега административен директор на съда. Беше в живота на Хърбърт Соломон много преди съдията да се сгромоляса. Но какво, по дяволите, правеше сега в него?
Грубо събуждане
28
Подобно на крилата богиня, Виктория изви гърба си, разпери ръце и потъна в дълбокото, солено, притеглящо море. Тюркоазената вода се уви като топло кадифе между голите й крака и обгърна голите й гърди.
Изведнъж един мъж — гладък и гол — се гмурна под повърхността и я обгърна със силните си ръце.
Грифин Джуниър.
Беше в полубудно състояние, смътно усещаше, че това е сън. Нямаше значение. По-добре да си го спомня на сутринта. Съдейки по трейлъра, щеше да е страхотен. Само за възрастни.
Стив щеше да прекара нощта на лодката на баща си и тя беше сама в огромното легло в хотел „Пайър Хаус“. Е, почти сама.
Къде, по дяволите, се дяна Джуниър?
А, ето го, гмуркаше се към дъното. Изпъваше ръце, размахваше крака и… о, Боже!… Чукът между краката му. Прорязваше водата, оставяше собствена диря — същински кил на едномачтов платноход.
Върни се, Джуниър. Скоро ще съмне и спящото ми аз е адски възбудено.
Виктория се замисли как точно диша, като е под водата. После реши, че най-вероятно е сирена и всичко беше наред.
Джуниър се показа в едър план — изстреля се като торпедо от дълбините. Държеше нещо в ръка. Стрида.
Умът на Виктория се носеше като водорасли по течението. Стив обичаше стриди с бира. Кралицата обичаше стриди с перли.
По дяволите, забрави ги, остави се на съня да те носи.
Джуниър отвори стридата с голи ръце. Каза й нещо. Гъла-гъла, от устата му се понесоха балончета. В стридата имаше страхотен пръстен. Изящни триъгълни скъпоценни камъни ограждаха огромен четвъртит диамант.
Достоен за принцеса. Естествено.
Джуниър отвори уста и изгългука още нещо. Скапана подводна акустика!
— Какво казваш, Джуниър? Искаш да се ожениш за мен ли?
— Искам да те изплющя под водата — отвърна ясно Джуниър, само че с гласа на Стив.
По дяволите, Стив! Промъкваш се и в съня ми.
Тогава чу нещо. Плясък. Не от скачаща риба, която се мята обратно във водата. Нещо от сушата, познат звук. Тихо тупване, сякаш нещо плоско падна на килима.
Нещо се раздвижи. Леглото й беше в издигнатия край на стаята. Едно стъпало и десетина метра я деляха от работната й маса, покрита с папки. Отстрани беше плъзгащата се врата на балкона. Видя силует на човек да се очертава на стъклото, осветен отзад от лампите на басейна отдолу.
Боже, будна съм и това се случва наистина!
Фигурата се наведе, вдигна една папка от пода и я постави обратно на масата.
Трябва ли да викам? Да скоча и да се отбранявам?
Сърцето й щеше да изскочи. Беше парализирана от страх. Сдържа дъха си, после издиша толкова шумно, че натрапникът със сигурност я беше чул.
Оръжие. Трябваше й оръжие. Ножици. Химикалка. Каквото и да е. Но какво имаше? Часовник с радио. Книга с меки корици. Възглавница.
Беззащитна. Лежеше под чаршафа, облечена само с копринена камизола до кръста.
Шумолене на хартии. Натрапникът отвори една папка. Малък лъч от миниатюрно фенерче.
Давай! Открадни каквото искаш. И си върви.