Стигна до сградата на „Манекените“ пръв благодарение на един полицай на колело, от типа на спасителите по плажа с къси панталони и риза с еполети, който спря близначките. Официалното нарушение беше пързаляне с превишена скорост, но ченгето явно искаше среща с дългокраките нарушителки, които бяха облечени със срязани дънки и горнища на бански.
Стив спря смарта перпендикулярно на бордюра, побра се чудно на мястото за паркиране, без да пречи на движението. Двуместният автомобил беше взет назаем от Пепе Фернандес, клиент, чието основно занимание беше да краде карго контейнери със замразени скариди от пристанището в Маями. Начинанието беше губещо, защото Фернандес рядко успяваше да продаде плячката преди да се е разтопила в гадна ракообразна слузеста каша. Напоследък Фернандес с още двама авери беше започнал да задига вносни коли, като буквално ги вдигаше от дока и ги мяташе на чакащите коловози. Това, естествено, ограничаваше големината на колите, които можеха да откраднат, и в резултат се бяха снабдили с цял склад смартове. По принцип Стив щеше да се чувства виновен да кара крадена кола, но смартът харчеше пет пъти по-малко от стария му кадилак, така че прие действията си в полза на околната среда.
Миг по-късно беше в офиса си на втория етаж с гледка към контейнера за боклук. Беше възнамерявал да сложи табелка на вратата:
Но така и не стигна до нея. Сега беше прекалено късно.
— Имаше да разписваш чекове — осведоми го на влизане Сеси Сантяго.
Сеси беше в обичайната си поза, правеше набирания от лежанката пред бюрото, което рядко използваше. Беше с униформата си — шорти от ликра и потник, реквизитът включваше три обици на едната вежда.
— Какви чекове? — попита Стив.
— Съдебен репортер. Кредитни карти. Заплатата ми.
— Не ти ли плащах скоро?
Тя остави лоста на стоянката и седна.
— Преди два месеца. За работа отпреди два месеца. Дължиш ми един милион долара.
— Уреди ли ми среща с Реджиналд Джоунс?
— Не, не можах. Секретарката му каза, че е на конференция целия ден.
— Ами утре?
— Среща на окръжната комисия.
— В четвъртък тогава?
— Обществени дела в новата съдебна палата в Суйтуотър.
— Страх го е.
— Зает е. — Сеси легна на лежанката и започна коремни преси.
— Тримата са замесени. Баща ми, Пинки и Реджи.
— В какво, шефе?
— Не знам. Нещо лошо.
— Лошо? Не и баща ти.
— Не съм толкова сигурен. Но започвам да си мисля, че родителите ни — хората, които познаваме най-дълго, познаваме най-малко, Сеси.
— Колко силно си удари главата, когато смрадливата ти трошка падна от моста?
— Не започвай и ти.
— Искаш да загубиш и баща си ли?
— Какво значи това „и“?
— Виктория. Прогони я. Глупак! Много глупаво, шефе.
Следобеда Стив седеше в приемната на шефа на съдебната администрация и четеше вълнуващата статия „Как да се справим с кубичните форми в офиса на 21 век“ в списание, наречено „Общински администратор“. Стените бяха покрити с грамоти от „Ротъри Клуб“ и „Киванис Клуб“ и снимки на греещия от щастие Реджиналд Джоунс с разни политици, всичките с дежурните лентопрерязващи властораздаващи усмивки. Губернатор Джеф Буш тук, сенатор Кони Мак там. Местни деятели също. Джоунс беше афроамериканец, който явно си падаше по италиански костюми и копринени жакардови вратовръзки, с кърпичка в горното джобче и подбрана в тон риза. Веднага се сещаш за думата „елегантен“.
Беше търкал секретарското бюро в залата на съдия Соломон преди толкова много години. Пинки Любер се беше разполагал на прокурорската банка много преди да стане мошеник и лъжесвидетел. Сега Хърбърт Соломон тайно се обаждаше на Джоунс и беше адски бесен, че Стив го изобличи. Какво, по дяволите, ставаше с тези тримата — Бермудския съдебен триъгълник?
Стив вече беше ударил две чаши машинно масло от кафе машината в коридора. Провери телефона си за съобщения от Виктория. Нищо. Нямаше уговорена среща, но репетираше какво щеше да каже на Реджиналд Джоунс, ако имаше честта да го види. Можеше да започне веднага да блъфира.
— Знам всичко за теб, Пинки и моя старец.
Или може би да се направи на добрия син:
— Можеш да ми се довериш, Реджи. Просто се опитвам да помогна на баща ми.
Или дори заплаха:
— С мен ли искаш да говориш или със съдията?
Но досега не му се беше отворила възможност да говори с никого. Господин Джоунс беше на конференция според секретарката, чиято работа беше да не пуска безделници, терористи и случайни адвокати в светая светих на шефа си.