— За какво става дума в тази история? — риторично попита Уадъл.
Виктория си помисли, че знае отговора.
— Алчност и корупция, подкуп и убийство — отговори си той сам.
Да, така си и знаех.
Историята е за един богаташ, който няма нищо общо с Кийс и няма никакво отношение към нашия красив архипелаг, тази изумрудена огърлица, разпростряла се в морската шир. Вие, които живеете тук, знаете, че трябва да пазим плажовете и мангровите горички, тюркоазената вода и крехкия подводен живот. Но обвиняемият е дошъл с друга цел. Той е голям човек с големи планове и не позволява на никого да му се изпречи на пътя. Закони за опазване на околната среда? Ще намери начин да ги заобиколи. Закони против корупцията? Ще ги наруши безнаказано. Това е начинът, по който винаги е правил бизнес.
Виктория никога не беше чувала подобно предварително излагане на факти. Уадъл още не беше стигнал до обвинението в убийство, а вече беше прекрачил линията и отправяше лични нападки. Можеше да протестира, но в ушите й прокънтя съветът на Стив.
„Вбесяваш съдебните заседатели, когато протестираш по време на първоначалното излагане на фактите. Те искат да чуят версията и на двете страни. Стой спокойно. Усмихвай се мило. Ще дойде и твоят ред.“
Уадъл се приближи до масата на защитата и посочи с пръст клиента й.
— Това е Харолд Грифин, седнал до адвоката си от Маями. Той връхлетя града ни като вълна от напалм.
Шок и паника. Това е Харолд Грифин. Той взриви Кийс с частните си самолети, скъпите си яхти и купищата си пари и каза: „Правилата не важат за мен. Аз съм Харолд Грифин. Правя каквото искам. Подкупвам обществени чиновници, развращавам ги с мангизи и когато не правят това, което искам, ги убивам!“
Съдебните заседатели стояха като вцепенени. До нея Грифин неловко се размърда на стола си. Виктория отпусна ръка върху неговата, за да го успокои.
Уадъл се запъти към масата на секретаря, вдигна харпуна с едната ръка и стрелата с другата. Изглеждаше страшен, докато ги размахваше във въздуха. Това беше целта, предположи Виктория.
— С това смъртоносно оръжие Харолд Грифин е пробол живо човешко същество. Според нашите закони човек няма право да простреля дори рак. Но Харолд Грифин е използвал това, за да прободе жизненоважни органи на друг човек. Човек на име Бенджамин Стъбс, лоялен обществен служител, който е бил първо корумпиран, а после грубо премахнат от обвиняемия, след като отказал да свърши мръсната му работа.
Уадъл започна монотонно да рисува портрета на починалия мъж, за да му придаде човешки черти. Опитваше се да предизвика съчувствие, разбра Виктория, още щом каза: „Не търся съчувствие. Търся справедливост.“
Докато Уадъл бръщолевеше, Виктория внимателно огледа съдебната зала. Шериф Раск беше на обичайното си място на първия ред. Джуниър си беше взел почивен ден. Трябваше да упражнява свободно гмуркане в Тортуга, каза, че бил почнал да губи форма. И Кралицата беше фъснала нанякъде. Трябвало да купи нещо, но тъй като в радиус от 250 километра нямаше марков магазин, Виктория знаеше, че до обяд вече ще е в спа центъра на хотела.
— Сега защитата ще каже, че господин Стъбс може случайно да се е прострелял с харпуна. Ще призоват за свидетел вещо лице със схеми и диаграми, за да ви разкаже за ъгъла на влизане и скоростта и още куп врели-некипели, които според тях повдигали основателно съмнение.
— Протестирам! — Може би Стив щеше да го остави, но на нея й стигаше толкова. — Ваша Чест, предпочитам сама да обсъждам доказателствата ни. Вероятно знам малко повече за тях от господин Уадъл.
Любезен начин да му каже „Гледай си в куфарчето“.
— Отхвърля се. Господин Уадъл има право да прави предположения и съдебните заседатели имат право да го оборят, ако не е прав.
По дяволите!
— Знаете ли какво е „вещо лице“? — Уадъл се усмихна на съдебните заседатели. — Наемник. Е, може би не можеш да си купиш вещо лице, но със сигурност можеш да си наемеш. Съгласно подадената молба към съда защитата е наела „професор по безопасност“…
Прозвуча като „шарлатан с титла и служба“.
— … от Колумбийския университет в Ню Йорк Сити. Не знам защо е трябвало да бият път чак до Ню Йорк Сити, освен ако не са успели да намерят някого във Флорида, който да им играе по свирката.
О, по дяволите!
Виктория знаеше, че трябва да възрази. Трябваше да удари по масата и да се направи на възмутена. Но се страхуваше, след като загуби първия път.