[Kodirane UTF-8]
Пол Ливайн
Текила и синьо алиби
_Когато се кръстосат любов и убийство, дори и двамата най-печени адвокати в Маями имат нужда от перфектно алиби!_
Луксозна яхта се разбива на брега на Сънсет Кий — на борда й има сто хиляди долара и един труп. Адвокатите Стив Соломон и Виктория Лорд трябва да разкрият убиеца, дошъл в рая с цял кораб фамилни тайни. Ако успеят да се удържат и да не се хванат за гърлата в съда… и не само там!
„Бърза, комична и напрегната история за люти характери и тънко познаване на съдебната система отвътре. И всичко това на фона на страхотния пейзаж в Южна Флорида. Отдавна не съм чел роман, който толкова да ми хареса. Когато не се смеех с глас, си плюех на пръстите и препусках по страниците. Безспорно страхотна поредица!“
Джеймс Хол, „Профил на убиец!“
На една забавна и обичлива дама — Сали Ливайн.
Моята майка.
>
Най-богатите омари на света
1
— Стив, забрави! Няма да правя секс в океана.
— Хайде де! — молеше се той. — Бъди авантюристка.
— Неморално и нехигиенично. Даже май и незаконно.
— Това е Флорида Кийс, Вик. Няма нищо незаконно.
Стив Соломон и Виктория Лорд се плацикаха в плитчините в покрайнините на Сънсет Кий. На хоризонта слънцето цвърчеше точно над Залива.
— На тази светлина изглеждаш наистина великолепно — каза той.
— Добър опит, свалячо, но бикините си остават на мястото.
Все пак трябваше да признае, че имаше нещо еротично в топлата вода, соления бриз и галещите лъчи на залязващото слънце. А и Стив изглеждаше страшно възбуждащо с бронзовия си загар и тъмната лъскава мокра коса.
_Само ако не трябваше да хвърля бомбата довечера!_
— Ще бъде супер! — Той леко плъзна ръце около кръста й. — Плющене в солена вода.
_Боже господи! Нима мъжът, когото обичам, наистина каза „плющене“?_
— Не можем. Наоколо има хора.
На десетина метра една двойка с вид на младоженци в меден месец — преситени и напълно отвеяни — караха водно колело. Гостите на хотела се разхождаха по брега с питиета в пластмасови чаши. Над водата се носеше музика от бамбуковия открит бар на хотела, Андре Тусен припяваше „Островна жена“.
Как може да не вижда, че не е в настроение? Как може някой, който умее така добре да си подбира съдебните заседатели, да не си дава сметка за приливите и отливите в чувствата на любимия човек до него?
Бутна ръцете му от хълбоците си.
— Има морска трева, морски въшки и морски таралежи. — Не се сещаше за други морски неща. — Може да го направим по-късно в стаята.
— Скука!
— Значи сексуалният ни живот те кара да се прозяваш?
— Не съм казал това.
Тонът й стана рязък като при кръстосан разпит.
— Не е ли вярно, че след няколко месеца всичките ти приятелки започват да те отегчават?
— Като изключим тези, които ме зарязват.
— Осъзнаваш ли, че имаш хиперактивно сексуално разстройство?
— Отричам, каквото и да значи това. — Той я притегли към себе си и тя усети издутината в банските му. — Обичам сексуалния ни живот. И в стаята става. Чисти чаршафи. Климатик. Хубава гледка. Хайде да се прибираме и да започваме!
Да започваме? Сякаш ще чистят кухнята!
— Ти върви. Почвай без мен.
— Хайде! Можем да гледаме залеза от балкона.
Тя се обърна към хоризонта, където тънки нишки от облаци се обагряха в цвета на сцепена слива.
— Няма да имаме време.
Нямаше начин да пропусне гледката как оранжевата огнена топка се потапя в морето. Обичаше вечния ритъм на смяната на деня с нощта, слънцето изгряваше от Атлантика и залязваше в Залива. Ден след ден, година след година. Каква зависимост! Съмняваше се, че Стив го разбира. Ако трябваше да е по неговия начин, слънцето щеше да минава на зигзаг над полуострова и да спира за бира в Исламорада.
Имаше и още една причина да отлага любенето.
Бомбата.
Беше мислила за това през целия път към Кий Уест. Мисълта се въртеше като досаден комар в главата й и бжъткаше из мозъка й. Яд я беше, че ще развали всичко, но трябваше да му каже, рано или късно.
— Добре, предавам се — каза Стив. — Coitus postponus.В колко часа ще се виждаме с чичо ти?
Тя се оттласна с крака и се отпусна по гръб. Загледа се към хоризонта от горе на долу, слънцето се носеше по ръба на океана, завързано за отражението си с огнено въже.
— Девет часа. Казах ти вече — не ми е истински чичо.
— Знам. Добрият стар Хал Грифин. Партньорът на баща ти, човекът, който ти е купувал скъпи подаръци, когато си била разглезена малка лигла.
— _Привилегирована_, не разглезена. Чичо Гриф кръсти майка ми Кралицата.
— А теб Принцесата.
Значи Стив все пак беше слушал какво му говори.
— Пасва ли ми името?
— Също като обувките ти „Маноло Бланик“.
Заплува и се насочи навътре в морето, към залязващото слънце. Плавни движения прорязваха водата, глазирана в огненооранжево. Стив плуваше отстрани, като се мъчеше да не изостава.
— Не разбирам само защо Хал Грифин ти се обажда след всичките тези години.
Въпросът озадачаваше и Виктория. Не беше виждала чичо Гриф от погребението на баща си, тоест от дванайсетгодишна възраст. Сега, без всякакво предупреждение, той се бе обадил по телефона.
— Знам само, че има някаква работа за мен.
— Искаш да кажеш _за нас._
— Не знае за теб.
— Но нали си му казала?! Соломон и Лорд.
— Разбира се.
Така ли се почва? Малка безобидна лъжа, последвана от по-голяма, не толкова безобидна.
Господи, как мразеше това! Трябваше да каже истината на Стив. Но как?
Изоставаше, вдигаше същинска буря, докато се опитваше да я настигне. С изключение на плуването — само пляскане и никаква скорост — Стив беше истински атлет. Беше тренирал лека атлетика в гимназията и беше играл бейзбол в университета на Маями, проявил се бе като посредствен батър и страхотен рънър.
„Соломон полита… и краде втори удар.“
Добра закваска за адвокат, реши Виктория. Премяташ питчъра, правиш се на кетчър и крадеш начален удар. Дори думичката му лепваше от раз. Можеше като нищо да надбяга противниковите играчи и да изрита топката от ръцете им. Но както повечето спортисти, не си знаеше мярката. Мислеше си, че е добър във всичко. Покер. Ремонт на коли. Секс. Добре, биваше си го в леглото, много дори, след като успя да го научи да забавя темпото и да престане да се опитва да отбележи точка още при първия удар.
На стотина метра от брега започна да размахва крака, изчаквайки да я настигне.
— Е, къде ще ядем? — попита той задъхано.
Съвсем в стила му. Планираше вечерята, докато обядваха.
— Чичо Гриф е направил резервация в „Луис Бекярд“.
Изръмжа одобрително.
— Обожавам панираните им скариди. Ще вървят с черен костур за предястие и мус от манго за десерт.
Секс и ядене, помисли си тя. Дали изобщо мисли за нещо друго?
— И ще се приберем в стаята навреме за „Спортен център“ — додаде той.
Да, разбира се, че мисли.
Въобразяваше ли си или нещо тормозеше Виктория? Не можеше да прецени. Мълча си през целия път по морската магистрала, като от време на време поглеждаше към Залива, където червените глави на коралите надничаха през плитката тюркоазена вода. Попита я как вървят делата й — бяха разделили работата на негова, нейна и обща, но на нея не й се говореше за работа. Беше изпял няколко шлагера на Джими Бъфет. Но тя не се присъедини към търсенето на „изгубената солничка“ от песента.
Каза си, че всичко е наред. В крайна сметка беше я прегърнал, докато махаха с крака и се опитваха да се държат над водата. В светлината на здрача беше направо неотразима, кожата й беше порозовяла, хванатата на опашка коса, с цвят на масло и уиски, подсилваше скулите й. Малки гърди, дълги крака, стройно стегнато тяло. Усети приятна тръпка в плувките си. Въздухът беше натежал от солта и кокосовото масло и той беше с жената, която обичаше, жената, която поради необясними причини явно също го обичаше.