Намери Магомед, прати му съобщение:
— Остава за четвъртък, нали?
— Тъй вярно, другарю милиционер! — ухили се Мага. — Между другото исках да питам колко.
Колко? Това Иля не го знаеше. Колко какво?! Иска да знае цената или теглото? Каква е партията там всъщност? За не каже твърде малко, но и да не раздуе твърде?
Пак трябва да пише на Игор — този път с по-спокоен тон, на по-бавни обороти…
— Добре, утре се връщам в града, ще се видим! — прати му Иля, а после: — А колко си изписал от склада?
Стреличката на навигатора продължаваше да свети на екрана, пламтеше, гадината. От батерията оставаха двайсет процента, а още не беше станало обяд.
Стигнаха до „Савеловска“, трябваше да слиза. Десет процента; и точно тогава, след като Игор беше изтормозил достатъчно Иля, той подхвърли: „Кило и половина“.
Кило и половина. Иля умножи двеста по хиляда и петстотин. Триста. Дори цените на едро да бяха други, това са повече от двеста и петдесет хиляди долара. Двеста. И петдесет. Хиляди.
С тях каквото му хрумне на човек. Мраморен паметник и безкраен живот. С последните остатъци от ток изпрати на Магомед най-опасното искане:
— Кило и половина. Но парите предварително на куриер. Не е моя идея, хората искат.
Магомед не успя да отговори — телефонът угасна.
Вратата на входа не беше затворена плътно — пречеше й парче тухла; Иля го беше правил същото като ученик, когато излизаше да играе на двора. Насядалите по пейките бабички го ругаеха заради това — никога не се знае кой може да нахълта вътре. Тогава им се присмиваше и продължаваше да подлага тухла под вратата, че даже по-близо до пантите, за да не могат бабките да я извадят. След това в зоната чу инструкции за това как да се удуши бабичка с одеяло и как с въже за скачане. Напразно им се беше присмивал. Старицата е удобна плячка, нея и слабак може да я убие. Спомняше си там за своите тухли и за мама си спомняше.
Спря се до тухлата. Огледа се. Просеката между блоковете беше празна. Сигурно всичките ученици бяха изчезнали, беше се превърнало в царство на стариците. Погледна през прозореца: от улицата е по-светло, стъклото е покрито с амалгама. Ако сега някой го гледаше от кухнята си, Иля нямаше да разбере.
Пистолета беше оставил у дома — не може да го мъкне със себе си; сега съжали за това.
Внимателно отвори вратата. Пусна светлината пред себе си. Отвътре излезе влажна топлина. Входът мълчеше. Дишаше с леко свистене: течението от първия до петия етаж. И мълчеше.
Къде ли биха избрали да го чакат?
Къде би чакал самият Иля, ако искаше да изненада човек? На стълбите до входа? До шахтата за отпадъци на горния полуетаж? В апартамента. Вратата на апартамента не се заключва. Който иска да влиза, да взима каквото пожелае. Най-добре щеше да е в апартамента.
Мина някоя друга минута, той продължаваше да чака. Слушаше. Вече не му се бързаше.
И дочака: от „Деповска“ се появи и зави към него детска количка. Розова, лежаща. И заедно с нея — жена с ватирана шуба и плетена шапка. Той не познаваше такива съседи, а тя крачеше право към него, към техния вход.
Стоеше и гледаше как тя избутва детето си все по-близо до него, оставаше все по-малко време. Може да мине покрай него? Може пък да отиват към боровете?
— Младежо! Не затваряйте!
Трябваше да й хлопне вратата под носа, да се изстреля нагоре по стълбището и ако там го чака някой… Да стреля в него само ако е дошъл да стреля. Докато тя си закара количката по стълбите… Ами ако онзи слезе, натъкне се на нея и реши да не рискува?
— Ще ми помогнете ли да я кача?
Жената потърка зачервения си от студа нос. Месести прасци в черна опаковка, бледи очи — виолетови. Иля надникна в количката. Там се виждаше само връхчето на носа, шапчицата беше смъкната почти до самите бузки. Дишаше равномерно.
— Момиче.
А може и обратното: ако се качи заедно с нея, те няма да се осмелят? Свидетел. А да се убива жена заедно с детето, това е някак… По-лесно е друг път. Тоест за Иля щеше да е по-лесно.
— Вие от нашия блок ли сте?
— Аз… Тук. Да. От единайсети апартамент. Горюнови. Току-що пристигнах.
— А ние сме под наем. Пети без асансьор! Ще ми помогнете ли? Чувате ли ме, младежо?
— Да.
Хвана количката отпред. Отвори по-широко вратата. Крачка. Крачка. Горе беше почти тихо. Само ехото се разхождаше по стълбището, нищо друго.
Бебето в количката започна да мляска, да се върти. Разхленчи се. Пречеше му да се ослушва.