Ако изпие още водка, може съвсем да се срине. Човек не бива да пие водка сам, тя пробожда ципата между ума и безумието, което се съхранява у всеки човек в специален мехур като жлъчката. Ще се разтече тъмна жлъч и ще разяде всичките му вътрешности.
Трябва да заглуши с приказки тази тежест, тази гадост, да я задуши с танци, със силна музика гадината, с веселие — както се размазва с подметка върху асфалта някоя стоножка!
Но с кого? С кого?
Тогава се сети: Гоша! Има телефона му. Той нали му предлагаше: пиши, звъни, хайде да станем приятели! Вторник — и какво като е вторник. Освен това още не е станало късно. Той може и да почерпи Иля със своя смях, със своето пиянство, със своя прашец, с каквото и да е, за да може до утре, до изгрев-слънце, Иля да не чувства времето и да не бъде сам.
Трябва да му се обади от майчиния телефон, както възнамеряваше.
Къде е той? Беше го оставил в стаята й, в нощното шкафче. Там беше и зарядното.
Успя все пак да наостри с ножа една кибритена клечка — този път не се поряза. Седна на пода до майчината врата, като се смееше на намерението си да щурмува стаята с пистолета. А изпод вратата се процеждаше леденостуден въздух и процепът бе запълнен с тъмнина като епоксидна смола.
Нищо; почовърка в ключалката — отвори.
В стаята беше голям студ. Нямаше никого. Пердето на отвореното прозорче се издуваше, летеше. Светна лампата. Вятърът беше пръснал по пода разни справки с печати на сива болнична хартия. От подпрозоречния перваз ги беше издухал.
Седна на леглото, дръпна чекмеджето. И мобилният телефон беше тук, и зарядното.
Включи го направо в контакта зад нощното шкафче, за да не ходи по-далеч. За да не се стори на майка му, че иска да избяга от нея. Ток като че ли имаше, но телефонът не оживяваше, упорстваше. Дай ми го, на теб за какво ти е сега?
А на мен ми трябва, за да звънна на Гоша. На Гошан. За да ме издърпа в града. За да мога да се разходя заедно с него по нощните булеварди, да се натъпча до пръсване в някой бар за негова сметка, за да ме научи как се дрънка безспир за глупости — а хората да ме слушат със зяпнали уста. За да ми прехвърли от своята лекота, от своето нахалство, така че да мога да се запознавам с непознати момичета също като него, за да разбера как се живее за деня дори ако напред има още сто години. И ще отида днес да се пошляя, ясно ли е? Отивам и това е!
За да не мисля.
Затвори прозорчето — за да не го плаши повече.
На телефона светна зелено — монохромният екран светна. Повъртя апарата в ръцете си. Странно беше усещането да държи телефона й. Да мисли, че тя го е притискала към ухото си. Все пак от разговорите в телефона попадат и засядат някакви прашинки от човешката душа. Дали в мембраните, или в микросхемите.
Незнайно защо го погали. Добре. Къде е номерът на Гоша?
Включи за секунда Петиния телефон, бързо намери в него Гоша и набра номера му на майчиния телефон. Готово, може ли да звъни? Вярно, че беше дванайсет без петнайсет. Но не спираше да го човърка, не утихваше.
Натисна бутона с вдигнатата зелена слушалка. Имаш ли останали минути, мамо? Чу се кошмарният сигнал — и Иля внимателно притисна ухо към телефона, на същото място, където бе притискала ухо и майка му.
Позвъня, позвъня: веднъж, пет, десет пъти. Включи се телефонният секретар — Гоша с бодър глас предлагаше да запишат за какво го търсят, кълнеше се, че ще върне обаждането. Не, почакай, нужен си ми сега, а не после. После ще цъфнат налъмите.
Отново го набра. Пак започна да отчита: туут, туут, туут. От другата страна вдигнаха.
— Ало?! — уплашен момичешки глас.
— Привет — рече хрипкаво Иля. — Може ли да говоря с Гоша?
— С Гоша? — разстроено повтори момичето.
— Ами да, Гоша. Това нали е неговият номер?
— Ами Гоша умря — отвърна тя.
— Какво? — рече Иля.
— Умря. Наистина. Преди половин час. От Бърза помощ казаха. Стана му нещо на сърцето.
— Как на сърцето? Тоест?!
— В караокето — отвърна тя, сякаш това обясняваше всичко. — Сега съм в болницата. С него се запознахме тая сутрин. А вие добре ли го познавате? Можете ли да дойдете тук? И милицията дойде. Че аз нищо не разбирам.
Иля прекъсна връзката. Натисна бутона с червената слушалка и задържа, докато телефонът не изключи. По-дълго от необходимото. После го хвърли на леглото.
Тоест, я беше попитал той, макар вече прекрасно да знаеше какво е станало. От какво би могло да стане нещо на сърцето на млад човек, който още няма трийсет години и който сутринта се беше запасил с кока? Само от едно. Свръхдоза. Беше повикал момичетата в караокето, сигурно ги е черпил там: всичко според сутрешния си план. Освен последното.