Едва успя да напише и на двамата „Жив съм“, когато телефонът запя и завибрира — Нина. Под земята беше успяла да го намери, в тунела.
От дясната му страна седеше някакъв провинциалист с проскубана ушанка, гледаше телефона му, пречеше му да измисли как по-нежно да се отърве от Нина.
Иля просто изключи звука и обърна телефона с екрана надолу, за да я накара тя сама да се откаже. Но Нина също беше на тръни. След минутка цъкна съобщение. Отвори Уотсап — беше изпратила гласов запис, натисни плей и слушай.
— Петя, моля те! — Гласът й беше развълнуван, поривист. — Какво пак става с теб? Майка ти ми се обади, пита кога съм разговаряла с теб за последен път! И аз осъзнавам, че дявол знае кога? Внедряване, работа, всичко разбирам! Не можеш ли поне веднъж да се измъкнеш настрани и да ми напишеш просто едно такова съобщение: „Нина, с мен всичко е наред, скоро ще се видим“? Баща ти там валкордин пие, майка ти място не може да си намери, а такива неща да им пишеш?… Знаеш ли какво? На мен гласово съобщение не ми стига. Искам видео, ясно ли е? За да видя, че не са те затворили в ничие мазе, че не си завързан, че зад гърба ти не виси някакво там знаме на „Ал Кайда“, и това е! Или нека поне да се срещнем за две минути. Искам да видя, че не са те пребили някъде. И на вашите позвъни? Много те моля. Чуваш ли?
Говореше толкова силно, че мъжът с ушанката повдигна плешивите си вежди. Иля се обърна с гръб към него: „Какво си наострил уши, по дяволите?“; онзи оклюма.
И вече спокойно, без да е обект на чужди погледи, Иля написа:
— Какви са тия клоунади? Работни моменти!
— Не ти вярвам! — отвърна упорито Нина. — Ако не можем да се видим, прати клип! Поне десет секунди!
Иля влезе в архива на Петя: дали няма някой запис, който би свършил работа сега? В който Петя се усмихва: „Привет, Нин, всичко е наред, спокойно“. Не, такива клипове Петя не беше снимал. Вечеринки, сбирки, задържания, гонки с коли из нощна Москва, по крайбрежната улица, на фона на оглушителна музика: все неподходящи!
— Не мога клипове да пращам, ти подиграваш ли се? — написа той, макар да знаеше, че по този начин няма да се отърве. И вкопчен в изплъзващия се под краката му пясък, започна да драпа нагоре. — Добре, хайде, тази вечер ще се опитам да се измъкна за малко! В някое кафене?
— Наистина ли? В нашето? — попита Нина.
— В „Кофемания“ на „Садово-Кудринска“ — предложи той единственото, което знаеше в сегашна Москва. — В девет.
Колкото се може по-късно. По-дълго да протака. Тя ще се обади на родителите му, вероятно ще се обади. Нека им каже: всичко е наред, довечера ще се видим. И половината време до утре ще мине. А после той някак ще успее да се измъкне с лъжа до сделката — и до полета.
— Ще ми паднеш в ръцете, авантюристе! — написа му Нина.
Иля замижа.
Погледна в тъмнината и отново отвори очи. Можеше да го направи.
Какво, наистина ли ще отиде на среща с нея? Не, разбира се. За какво му е? Защо да вижда колко по-добре изглежда на живо, отколкото на снимките? Трябва да приключва вече с тукашния си живот, лека-полека да излиза от него.
До полета.
Само да погребе майка си и да отлита.
Нищо че вече не бива да ходи в апартамента: там нямаше нищо, което можеше да вземе със себе си в Новия свят.
Започна да проверява дали не може да намери и самолетни билети в интернет: оказа се, че може всичко. Дори още днес можеше да отлети, места имаше. Цените започваха от сто и двайсет хиляди. За Тайланд два пъти по-евтино. Но ако всичко мине както трябва, тия две хиляди долара няма да ги усети. Затова пък хотелите в Богота струваха стотинки. Един съвсем приличен, тризвезден, със смешното име Ambar Hotel, струваше хиляда и двеста руски пари на нощ. Там Иля още днес би могъл да пренощува, имаше достатъчно. Приличен на вид хостел в колониален стил. И името предразполагаше: за да не му домъчнее силно за родината.
Реши още веднъж да провери билетите: в колко часа най-рано може да излети утре? Сега се появи някакъв друг сайт, цените там бяха от осемдесет хиляди. От раз четирийсет хилки чиста икономия, колко е това в долари? Повече от шестстотин! Нормално ли е? Ако успее да свърши всичко до шест вечерта. А в колко трябва да е на летището? Два часа, три преди това?
Ето, канеше се да отива в Петината Колумбия, а нищо не знаеше за нея. Отвори Уикипедия, за да прочете: език испански, столица Богота, население четиридесет и осем милиона, граничи с Карибско море на север и Тихия океан на запад. Девиз: „Свобода и ред“. Добре е, че е ред, помисли си Иля: щом на герба пише „ред“, значи в страната цари пълен бардак. Лошо, че е „свобода“. Но от друга страна, с какво могат да ни изненадат? Хареса му още и територията: повече от милион квадратни километра, двайсет и пета по размери в света. Има къде да изчезне.