Чакаше Нина. Как ли щеше да изглежда? Какво ли щеше да е облякла? Телефонът лежеше пред него с изключен звук. Отворен на чата с нея.
Защо беше дошъл? Не можеше да не дойде.
Утре, ако всичко мине както трябва, новозакупеният човек Горенов ще отлети завинаги. А бившият Горюнов трябва да се прости с онези, които ще останат в стария му живот. Да види девойката, с която би могъл да прекара този живот. Просто да я види! Защо да иска да види съвсем близо любимата жена? Ето защо!
Нина влетя в заведението десет минути преди уговорения час.
Пристигна, облечена с палтото платно, шал и шапка. Задъхана. Поруменяла от студа на улицата, очите блестят, върху раменете се топи сняг. Едва сега Иля разбра, че е истинска. Че Нина наистина я има: истински човек.
Беше неочаквано висока, почти колкото Иля вероятно. И много бърза. В движенията й нямаше никаква плавност: втурна се в кафенето, свали палтото, тръсна мокрия си от снега бретон. Пуловер с висока яка, панталони с висока талия, бежово-кафяви. Извика сервитьорката, поръча. Двете се засмяха на нещо. Потърси през прозореца познатата кола.
Извади огледалце, изду устни, запърха с мигли. Бретонът й отново падна пред едното око.
Беше наистина странно да я види за първи път — а да знае толкова много за нея. Да помни наизуст чертите и очертанията й. Да й бъде посветен изцяло. Да изпитва нейните страхове и да споделя нейните мечти.
Телефонът изжужа твърде силно, едва не го изпусна.
— Пристигнах — беше написала тя на Петя. — Да ти поръчвам ли нещо?
Иля изчака.
— Извинявай, малко ме задържаха! — отвърна, застивайки на място. — Как си?
А може би да отиде при нея, да я заговори? Да се престори, че иска да се запознаят? Нека изсумти и го прати по дяволите, голяма работа! Затова пък ще имат половин минута истински разговор. Току-виж го харесала? Може пък да не й се стори противен?
Нина вероятно веднага бе почувствала, че Иля я обхожда с поглед — по ръцете, по бузите. Но се стараеше да не му обръща внимание. После все пак се обърна за миг, присви очи — късогледа? Той се опита да й се усмихне, но вкочанените му устни се подчиняваха бавно — тя вече се беше намръщила и се беше извърнала.
Смутен, Иля взе телефона, сякаш в екрана му виждаше много по-интересни неща. Но телефонната Нина беше просто една сянка, ксерокопие на ксерокопието; не можеше и дума да става за сравнение с оригиналната Нина.
Нямаше как да седне при нея, но все пак можеше да мине наблизо, нали? Да профучи като вихрушка на една ръка разстояние и във вихъра да почувства нея, дишаща. Да усети парфюма й — цветен?
Иля седеше като парализиран, гледаше я изпод вежди, макар да осъзнаваше, че може да я подплаши с тази своя мрачна настойчивост, и да се боеше, че всеки момент отново ще се разтопи, вече трети път, както го бе направила два пъти в сънищата му.
Но тогава се осъзна.
Господи, каза си той, защо я повиках тук? Само заради себе си. Да я погледам, да я повъртя в ръце. Тя не е дошла при теб, идиот такъв, дойде при човека, който вече шести ден е мъртъв, когото ти уби. Премести я върху това квадратче на московската дъска, за да продължи да вярва, че с него всичко е наред. Трябва веднага да й каже, че всичко се проваля, че той няма да дойде.
Нина съвсем се потопи в телефона — набираше бързо нещо с дългите си пръсти и се усмихваше; а по лицето — сенки.
— Чакам те! — пристигна съобщение със смайлита. — Имай предвид, че си поръчах шампанско! С колата ли си?
И наистина донесоха висока чаша. Тя близна едва-едва от бледото злато, намръщи се на хапливите искри.
— Какво шампанско?! Ало!
Нина го прочете, изду устни, отмести чашата, проблесна усмивка, после отново стана сериозна.
— Изпих полагаемата ми се глътка, ти ще допиеш останалото! Кога ще дойдеш?
— Съвсем малко още, иначе няма да успея тук…
Не се намуси и започна да му пише нещо дълго, но съобщението пристигна, преди Нина да го е изпратила. От някого другиго.
ДС изпрати снимка.
Изпълнен с ужасно предчувствие, Иля я отвори. И се отдръпна като ужилен. Скрийншот от телефонен екран: карта на града с улиците му. Виждаше се „Садово-Кудринска“. И стрелката, която сочи право към Иля с наточеното си острие. „А ми казваше, че не си в Москва, Хазин! Може би е време да спреш да бягаш?)“
Така значи. Не е бълнуване, не е параноя. Какво, тук ли ще го търсят?!
— Трябва спешно да си планирам целия живот, остават ми петнайсетина минути, няма да успея! — Нина остави телефона на масата и почти веднага отново го грабна.
— Давай да започнем още отсега! — предложи Иля, докато гледаше как зад големите крехки стъкла напира тъмнината.