— Днес ми позвъни баща ти. Каза, че ме кани на своя юбилей. Можеш ли да си представиш?
— Аз им разказах всичко — съобщи й просто Иля.
Нина се повъртя на стола си, протегна ръка към чашата, отпи голяма глътка.
— Какво им каза? — три емотки с широко ококорени очи.
— Казах им, че си бременна. И им казах, че смятам да се оженя за теб.
Нина отпи още една глътка. После още една. Взе менюто от масата, разтвори го като ветрило, започна да си прави вятър. Бузите й розовееха.
— Whaaat?!!
— Ти между впрочем ще се омъжиш ли за мен?)
Усмихваше се, а отвътре го изгаряше. Болеше го да й приказва такива неща, болеше го, и то как. Тя се изчерви, него го опари. Тя прихна, очите му се подуха. Тя отпи от чашата, той се олюля.
Прости ми, моля те. Радостта ти тепърва ще приема форма. Но не заради себе си постъпвам така сега, ей богу, не за да погълна с поглед щастието ти. Просто не знам: ако сега не ти направя предложение, дали после ще успея?
Нина даде знак на сервитьорката — поиска втора чаша шампанско.
Просто не искам изобщо да се съмняваш, че той те е обичал. Трябва да вярваш в него, Нин — и винаги да казваш на сина си: баща ти те чакаше, канехме се да се оженим. Така, а не „Не всички имат и това е“.
— Ау, ти какво, правиш ми предложение с есемес?!! — възмути се тя. — Поне цветя да имаше?!
Но самата тя седеше с алено лице — Иля можеше да я види — засмяна, с пламтящи очи.
Той влезе в каталога с емотикони, намери там всичко, което е нужно за подобни случаи: цветя, шампанско, пръстен с диамант.
— Ще ми станеш ли съпруга?
Тя му изпрати булка с воал и младоженец с фрак. Отпи от втората чаша.
— Голямо си говедо, Петя, но аз зверски те обичам! Да, ще ти стана съпруга, по дяволите! Хайде, де, къде си?!!
Вратата се хлопна, влязоха двама: с пуловерчета, черни якета. Можеха да минат за хора, но очите им бяха вълчи и душеха въздуха. Зашепнаха нещо нечуто на охранителя и той се сви. Единият тръгна вдясно от витрината със сладкиши, другият — вляво — вървяха из всички зали и се оглеждаха.
Иля се притисна към масата, веднага изключи телефона и го остави с гърба нагоре. Поседя със скучаещ вид, загледан през прозореца, дори се прозя, а после поиска сметката с равен глас, като избягваше да гледа към върколаците.
Пъхна ръцете си под масата, за да не се вижда, че треперят.
Нина изобщо не обърна внимание на нахлулите, само се молеше на екрана.
Единият от тях се втурна да проверява тоалетните, другият тръгна да звъни на някого. Иля чакаше сметката и сам броеше — осемдесет и три, осемдесет и четири — за да изпразни главата си от всякакви мисли и да не привлича към себе си никакви електромагнитни вълни. Дочака рестото, дребните остави на сервитьора, започна бавно да се облича. Докато се обличаше, успя да си помисли: ако единият от тези е Игор К., край с Иля.
Тръгна прегърбен към върколака до входната врата, притисна телефона към ухото си и започна да говори в него: да, любима, разбира се, не се притеснявай, скоро ще дойда. Нина се обърна с лице към него, той й се усмихна — и тя, все още замаяна, все още витаеща, отвърна на усмивката му.
И тази топла вълна го понесе покрай преследвачите, през ровещите сгърчени пръсти към улицата. Зад гърба му мърмореха: „Няма го тук. Да няма някакво забавяне при пеленгуването?“.
Мина покрай витрината, за да може още веднъж, за последен път, да й се нагледа. Нина седеше в яркия аквариум и се взираше право в Иля, но вероятно виждаше себе си.
Красива.
След пет минути й изпрати от тъмния двор: „Видях те, не можах да вляза, там имаше хора, които ме търсят, бяха вътре в Кофемания, трябваше да изчезна, прости ми, моля те!!“.
И тогава батерията падна.
Заредиха се тъмни улички, ръце в джобовете, натрошен лед под краката, луна в мъглата, цялата нощ отпред. Стигна до булевардите: плешиви дървета, строени в колона, чакат конвоя. Намери една улица, от която се чуваха гласове: „Никитская“. Цялата улица беше пиянска: разни барове, малки клубове. Ето, помисли си Иля. Трябва да вляза в някой бар. Там няма да премръзна. И да спя, няма да ми позволят, но и на студа няма да ме изгонят. А нали трябва само нощта да издържа.
Опита в първия попаднал му бар, пред който се мотаеха хора. Влезе от студа в сладникавата пара, слезе в мазето, а там синя светлина, диско кълбо над дансинга, по стените танцуват проблясъци. Измореният диджей — петле със златно гребенче — стене сластно: „А сееееега нашата всеобща любимка — Селена Гоооомееес!“.
Остави телефона на бара да се зарежда: той слабееше, изтощен, пиеше на малки глътки.