Музиката гръмна: първо задушевно подсвирване, после тъничък момичешки гласец: The world can be a nasty place… You know it, I know it! и още мяукания, английският на Иля се изчерпа, после такива баси, че всичките ти вътрешности започват да вибрират, пушек машината пуска завеса, някакви неподстригани кльощавеняци, пияни до козирката, се тълпят на тесния терен, млади момичета в туники, младежи в размъкнати блузи до коленете, очите затворени, ухилени до уши, лицата греят от щастие, в ръцете коктейли, прегръщат се, крещят си един на друг нещо в ушите; тръскат глави и реват нещо в отговор, Селена мяучи: „Kill’em with kindness, kill’em with kindness, kill’em with kindness! свирене, стробоскопи, пушек, усмивки, Go ahead, go ahead, go ahead now.
Единственият трезвен тук беше Иля. А не биваше да пие: в джоба си имаше само четиристотин рубли до края на живота си. Стоеше в тъмнината, гледаше от ъгъла проблясващия дансинг, децата, които бяха със седем години по-малки от него, присвиваше очи под стробоскопа — той изрязваше по два кадъра от всеки три, получаваше се нещо като стар филм.
Пропусна едно ентусиазирано парче, второ — днес диджеят пускаше само такива, от ученическите дискотеки. Кльощавеняците това ги устройваше: те сладко подпяваха един на друг, хващаха се за ръцете, крещяха: ухуууу!
Беше трудно, но Иля направи крачка към тях. После още една.
Излезе на края на света. Тропна с крак. Вдигна ръка. Помръдна рамене. Плесна с ръце. Вътрешностите му трепереха. Мембраните заглъхваха. Тропна пак. Извън ритъма. Да танцуваме. Твърде силно. Да танцуваме! Плесна. Къде си, Гоша? Исках с теб точно така да направим. Раз! Вчера потъгувахме, днес танцуваме. Какво остана от теб? Два! Нищо! Засега! Три! Още! И преди седем години искаше така! Какво чувствах тогава? Извън такта. Раменете увиснаха. Краката омекнаха. Не ще да се огъва. Раз! Ушите боляха. Да танцуваме. Какво чувствах тогава? Искам пак да го почувствам. Дискотеката продължава. Животът продължава! Раз! Ляля. Та-та!
Стараеше се.
Изпоти се. Свали якето. Отиде в тоалетната, напи се със студена вода от чешмата. Биеше на ръжда и хлор. Изми се. Върна се на дансинга. Тежко му е на трезвеника. Колко му е тежко на трезвеника, господи.
Набиваше подметки в пода, мачкаше стоножки. За смъртта на Гоша. За смъртта на Петя. Оттече се! Да танцуваме! Ухуу! Ние ще си тръгнем, те ще останат! Ние нали сме живи! Защо да се оплаква! Кимаше с глава в такт с музиката — все по-точно.
Сам насред дансинга, в мехура.
И Нина ще остане, и бащата на Петя ще остане, и майка му. Ще намерят Петя. И всичко, което им заплете тук, добряко, ще се разпълзи, ще се разкъса на майната си. Ще разберат, че е убит. Че в телефона му се е наврял някакъв паразит. Че е карал трупа да танцува, дърпал му е конците. Че вместо сина им убиецът е молил за прошка, че той е направил предложение на любимата. Дали ще разберат, че това не са били превземки, не са били подигравки? Не. Няма да разберат. Излязъл затворникът, отмъстил на оскърбителя си, не се наситил, започнал и семейството на заклания да тормози. Ще приемат спазмите ти за гримаси. Покайвай се колкото искаш — те биха предпочели предсмъртното ти хриптене да чуят. Дали след това тя няма да махне детето? Тата! Ляля! Силно беше: дори себе си не можеш да чуеш. Раз. Раз. Раз. Час, два, три.
— Смееешен си! — извика в ухото му някакво момиче. Той й кимна.
Пи още вода от чешмата. Отново на дансинга. Закопава и отлита.
Усмивката на Нина над телефона. Пръстен, цветя, шампанско. Така не е по-добре, а как е?
— Имаш ли цигари? — попита той момичето. — Да запалим?!
Излязоха от мазето на студа. На вятъра.
Три през нощта, всички ченгета спят? Включи телефона. Той почти не се беше заредил, макар от няколко часа да седеше включен в мрежата. Сигурно изтичаше допълнителното време на Петя.
Имаше нови съобщения.
От Портиера: „В 10 в хотел Президент, нека твоят човек да пита за Магомед на рецепцията, ще успееш ли?“.
От Нина: „Това е свинство. От тяхна страна“.
На Портиера: „Ще успеем“. На Нина: „Обичам те!!!“. В три през нощта: обичайното време за признания на Петя.
А ти, Иля, какво можеш да направиш? Какво можеш да направиш, след като всичко е вече направено. От мазето дънеше бас, отново се чу подсвирване и сладко гласче. Излизаше цветен пушек.
— Да идем у нас — казваше стоящо наблизо пияно момиче на някакво пияно момче.
Целуваха се, смееха се. В пушека им се явяваше нещо прекрасно, изумително. Животът им обещаваше, че само ще ги глези.
Стрелката светна.
Повече не бива да държи телефона у себе си. Да не си мислиш, че вълците толкова лесно са се отказали от теб? Не: та те ще накарат управителите да извадят всички камери, ще разпитат сервитьорите, ще търсят Петя на записите. Ще сравнят времето, ще намерят Иля. И следващия път погледите им няма сляпо да се плъзгат по него, а ще го гледат в очите.