Иля бутна вратата, озова се в огромно фоайе, облечено в бял мрамор, застлано с пътеки в тъмносин цвят. Таванът стигаше до четвъртия етаж, от него висяха странни светила: огромни светодиодни кръгове сипеха светодиоден дъжд. Изглеждаше едновременно евтино и грандиозно. По ъглите стърчаха улични павилиони, които продаваха сувенири от една въображаема Русия. На видно място се кипреше бял роял с гравирано в златно име.
Из фоайето се разхождаха ченгета, някакви мургави хора в костюми, насядали по масите, разговаряха чрез инфразвук, загледани някъде настрани. На рецепцията се усмихваше школувано белокожа жена, която, изглежда, стопаните неведнъж бяха хващали за врата и я бяха завличали да я чукат в някой от луксозните апартаменти.
Гледаха Иля като някой пришелец.
Той се приближи до белокожата, тя разтегли ярко начервените си устни, не попита втори път за името. Поднесе слушалката към ухото си, прошепна нещо, застина.
— Седнете.
Иля потъна в дълбокия и хлъзгав кожен диван; охраната открито го разглеждаше; белият електрически роял свиреше сам някаква сложна мелодия, клавишите хлътваха под невидими пръсти; тежките кристални полилеи светеха и през деня.
Отпусна го, отнесе го, роялът свиреше приспивно: нощ без сън.
В дъното на фоайето се разтвориха вратите на асансьора, излезе човек. Борчески врат, къса брада, бретонче, синият костюм изпънат върху обемните ръце като олимпийско трико. Закрачи към Иля, поклащайки се — уверено, знаеше целта.
Иля веднага се разсъни.
— Магомет? — изправи се той срещу него.
— Ща заведа.
Беше с една глава по-висок от Иля, а по ширина — два пъти. Движеше се половин крачка назад от него, като го насочваше и скриваше пътя за обратно.
Отведе го в асансьора, натисна предпоследния етаж, застана с лице към Иля — в упор; пристигнаха — до асансьора имаше други двама брадати борци, но в някаква униформа като че ли. Пистолетите им стояха в разкопчани кобури, доста големи: май бяха автоматични, „Стечкин“. На показ.
И в апартамента имаше хора в костюми, но якичките им бяха разкопчани на бичите шии. Спряха Иля, опипаха го, пребъркаха го, дори с металотърсач го провериха. Неговият „Макаров“ тук с нищо нямаше да му помогне.
Накрая го пуснаха.
Апартаментът беше огромен; през прозорците като на длан се виждаше храмът „Христос Спасител“, а директно пред него — полуостровът „Красний Октябър“. Стаите бяха подредени в анфилада от двете страни, сякаш бяха поставили едно срещу друго две огледала. Мебелите бяха резбовани и позлатени: фотьойли, табуретки. Седяха трима сериозни мъже с побелели косми в черните прави коси, гърбати носове. Навътре, в стаите, се чуваха други гласове: говореха гърлено, кискаха се като врани.
Един се обърна към Иля. Останалите гледаха футбол на плазма.
Футбол, не новини.
— Аз съм Магомед. Хазин ли те праща?
— Да. За парите.
— Кило и половина?
— Ще има кило и половина. Първо парите — отвърна твърдо Иля.
— Иса, дай му парите.
Приближи се млад, чевръст тип по риза и с червен пакет „М-Видео“ в ръцете, лек на вид. Иля се напрегна: незнайно защо очакваше обемист спортен сак.
— Колко са там? — попита той, като се опитваше да звучи спокойно.
— Колкото трябва, двеста и петдесет евро — усмихна се Иса. — Какво, ще броиш ли?
И просто му подаде пакета. Иля погледна вътре: вакуумирани найлонови пакети, натъпкани с виолетови хартийки. Никога не беше виждал такива, извади да ги погледне на светло. Хартийки по петстотин евро. Има ли такива? Ако има, то в една пачка са петдесет хилки, а в пет пачки — двеста и петдесет. Вакуум.
Кимна. Започна да отстъпва.
— Ще отнеса парите, после той ще донесе стоката.
— Давай, давай — рече Магомед. — Отивай. И му кажи да си включи телефона.
— Изключен ли е?
— И му кажи, че ако още един път ни спретне такава игричка, салям алейкум ще му се случи. Той знае — провлачи лениво и равнодушно Магомед.
— Ще предам.
— Кажи му, че сме го проверили. Всичко знаем за бащата. Майната му на баща му, кажи.
— Ясно. Аз съм просто куриер.
— Ами предай му всичко, куриере. Предай му, че ако стоката не се появи до три часа, ще действаме по-твърдо с него. Чадърът няма да му помогне, кажи.
— Добре.
— Днес му пратих есемес, но той нещо не отговаря. На теб отговаря ли ти?
— Без телефон дойдох. Сутринта отговаряше — рече Иля. — Сега нямам връзка с него.
— Една картинка му пратих. Снимка. Не е ли получавал? В Уотсап пише, че не е доставена.
— Нали казах, че не знам. Пратиха ме тук за парите, трябва да ги взема и да ги занеса.