Излезе от метрото.
И какво като е бременна? Какво като й направих вчера предложение?! И какво, че самият аз я уговарях да остави детето?! Какво от това?! Детето не е мое, а на Хазин, това е неговата мацка, това е неговият баща, аз с Хазин съм се виждал всичко на всичко два пъти: когато заради егото си ме прати в затвора и когато му прерязах гърлото! Ние сме чужди един на друг! Това е неговата майка!
А аз си имам своя, тя тъгува в моргата, заседнала е между тук и там, тепърва трябва да оправям нея, какво общо имат тук Хазиновите роднини?!
Та ти лежиш там, мамо, и ми разказваш всичко това?! Ама не, дай да направим така: ти там, а аз тук. Аз тук, а ти там все някак. Не ме учи, не дърпай към себе си! И какво, какво, че Нина няма нищо общо?
Получава се така, разбираш ли, че ако аз — нагоре, то тя — при теб, долу. А ако тя — нагоре, то ще се наложи надолу да се спусна аз.
Не можем и двамата нагоре, Магомед няма да го позволи. Тя с нищо не го е заслужила, ами аз — с какво?! Защо трябва да се сменям с нея? Защото я отказах да прави аборт?
Тук не става дума за честност, не става дума за справедливост, за разплата, нито за прощаване на греховете, а само за това, че трима мъртъвци са се вкопчили в краката ми и дърпат надолу, в тресавището, не ми позволяват да издрапам на въздух, ето за какво става дума!
Защо вместо нея само със себе си мога да нахраня кръвопийците, кого ще впечатля с това, кой ще го оцени, кой ще научи за него: никой и никога, безславен подвиг — идиотия, тук няма никаква победа, не може и да има, няма никаква жертва и никакво спасение, всичко е вятър работа. Всичко е напразно, напразно, напразно.
И това дете какво — та то ще попадне в лапите на Хазин старши и той ще възпита от него втори Петя, ти сам им го подхвърли това, втори разглезен лайнар, на когото е позволено всичко! Той ще порасне, ще затъне в боклука, от скука и дрога ще вкара в зоната следващия Иля, ето ти и твоята печалба.
За какво да умираш?! Заради кого?! Бягай! Лети!
— Може ли Магомед? Обадете се, както преди.
Белокожата жена му се усмихна измъчено и вдигна слушалката.
Набра номера, прошепна нещо.
— Седнете.
Иля се тръсна във фотьойла, дълбок като вълча яма, като строителен изкоп. Седеше и гледаше като хипнотизиран асансьорите, тройна паст, три гърла: откъде ще излезе?
Вратите се разтвориха, излезе човек в синьо. Тръгна към Иля, без да бърза. Лицето му не изразяваше нищо. Все още можеше да стане и да избяга. Можеше да избяга. Иля подскочи и се изправи.
— К’во има? — попита брадатият.
— Ето — Иля му подаде червения пакет. — Сделка няма да има. Връщам парите. Всичките са тук. Предай ги на Магомед.
— К’во е туй? — безстрастно попита онзи.
— Убиха Хазин. Който трябваше да донесе стоката. Дръж парите.
Брадатият погледна в пакета, сви рамене. Иля се обърна и тръгна към изхода.
Изскочи от входа, затвори очи. Главата му се пръскаше. Вятърът го охлади, позволи му да си поеме дъх. Трябва да попуши. Имаше пари точно за една кутия.
Добре, че не беше успял да повярва в двеста и петдесетте хиляди виолетови банкноти.
Тръгна напред по „Якиманка“ към „Полянка“ и мостовете. За да заглуши гласовете в главата си, започна да си пее песен — на испански.
Запита се: е, какво, красиво ли постъпи? Отговори си: не, като идиот.
В ушите му звънтеше. Тресеше го. Адски му се пушеше.
Прекоси моста — и попадна отново на „Красний Октябър“. И без това всички пътища водеха дотук; но този път Иля специално се беше запътил натам. Знаеше накъде.
Сви вляво — към клуб Icon. Той беше предварително облепен с плакати на някакви американски звезди, които досега в Москва само на Нова година са идвали. Нова година беше недостижима.
Зад ъгъла започваше онази заводска уличка.
До вратата на агенцията стоеше некрасивото момиче Гуля. Увиваше се в наметало, пушеше. Веднага позна Иля.
— Може ли и на мен?
— И как, получи ли се с паспорта? — Тя извади от елегантна перлена табакера тъничка цигарка с платинен кант.
— Получи се.
— Върнахте се да оформим екскурзията? — усмихна му се тя.
— Искам още да помисля — отвърна Иля. — Че както съм зациклил на тая Колумбия, може пък и да не трябва? Какво друго имате?
Допушиха си цигарите, прибраха се на топло.
— Ето, вижте. — Иля сложи паспорта на масата. — За пет години. За два дни ми го направиха.
Тя отвори паспорта на страницата със снимката. Прочете името му.
— Много ми е приятно. Поздравявам ви!