Пошари с мишката, разлисти каталозите.
— Така. Хайде още веднъж. Търсим безвизови. От популярните дестинации, разбира се, Тайланд. Били ли сте вече?
— Не.
Прибоят в плазмата заливаше белия пясък с бяла пяна, палмите мърдаха листата си, наподобяващи перки на двигател. Небето беше толкова синьо, че му се искаше да се гмурне в него. Иля гледаше екрана, гледаше и слушаше.
— Всъщност там има сума ти други интересни неща, освен женските боеве. Руснакът обикновено се хвърля на Патая, по местата с бойна слава, но островите им са просто нереално красиви. Като от филма „Аватар“ направо, от водата едни такива зелени блокове се издигат. Има необитаеми, с диви плажове, бял пясък, там ходят младите французи, австралийци, живеят в комуни, организират си рейв партита по три денонощия, просто жестоко. И на моторна лодка може да се поплава, местните возят до изоставени будистки храмове в горите.
За една минута Иля изкара там цял един живот, на тези зелени тайландски острови, млад и загорял, сърфърски и мотопеден, с млади къдрави парижани: може би амур-а-троа.
А Гуля продължаваше да го подмамва:
— Или пък в Мароко. В Мароко ходили ли сте?
— Не. Никъде още не съм ходил.
— Ой, аз бях миналата година, направо съм във възторг. Самата страна е просто фантастична, пейзажите са като от космоса, хората са радушни и океанът там е истински, буен — точно за сърфинг. И такива едни белички градове на фона на синьото море… Есауира някаква там. Е да, и Маракеш! Огромен старинен град, касба, арабска крепост, тесни улички като в „Хиляда и една нощ“, базари и овощни градини, пирожки с пудра захар и гълъбарници, имението на Ив Сен-Лоран, но това сигурно не ви е интересно…
— Интересно ми е.
— Той не е имал деца и през целия си живот гледал булдози. На всичкото отгоре всичките кучета били синове един на друг. И всичките се казвали Мужикь — тоест мъж. Мъж Първи, Мъж Втори, Мъж Трети, като крале. И в тази градина се намира фамилната им гробница, много трогателно. Династия.
— Аха — рече Иля.
— Ой, ами Израел, между другото, имате ли предвид?
— Разбира се — отвърна Иля. — Защо не?
— Израел общо взето е уан лав! Мъничка такава страна, с размерите на Московска област, дори по-малка, а всъщност — цял свят. Нощният живот в Тел Авив продължава двайсет и четири часа, има всякакви клубове-барове-дискотеки, кухнята им е пръстите да си оближеш — всичките тези хумуси, туршийки, маринати, месо — ум да ти зайде! Рибните им ястия също са ънриъл! Хората са много модерни, културният живот е сериозен, адреналин и хормони, животът кипи! Само четиридесет минути — и си в Йерусалим. Целият град е построен от един вид камък, от бял пясъчник на три хиляди години, и там е храмът „Гроб Господен“, и „Ал-Акса“, и куполът над Основния камък, и Голгота — всичко на парче земя от няколко квадратни километра, бясна енергия! Вървиш и се чувстваш като буболечка, като мушичка еднодневка. О, още пролетта сигурно отново ще отида. А имат и две морета: Червено в Ейлат — просто рай за скуба дайвърите, а в някакъв си Ашдод — обикновен плажен отдих. Вярно, че точно сега там не може да се почернее твърде — късмет ще е, ако хванете и двайсет градуса. Но! Има я Куба! За Куба да разказвам ли?
— Разказвайте.
Да разкаже за Хавана със старите й американски автомобили, с баровете, в които креолки и мулатки нощ след нощ забравят в танци бедността си, с нелегалния риболов на риба меч и бракониерските шашлици в тайните заливи; да разкаже за Рио и живота в студентския хостел на Ипанема: до обяд плажен волейбол, след залез-слънце кайпириня в кокосова черупка и самба директно на улицата; да разказва за флотилиите по Амазонка, за немските колонии във Флорианополис, за построената от Нимайер сред джунглата столица град Бразилия във формата на птица с разперени криле. За Хонконг, за Малдивите, за Южна Корея, за Черногорието. Разказвай, не спирай.
— И така, какво решаваме?
— Трябва още да помисля. Благодаря.
Стана, закопча се, излезе.
Момичето Гуля посъбра брошурките на масата, под едната намери задграничен паспорт на името на Горенов, Иля Сергеевич. Изтича да го извика, но той се беше изпарил.
Колелата на електричката потракваха, мяркаха се стълбовете на уличните лампи, Москва зад прозореца се разтопи и се разтече, за да се влее след половин час в Лобня. Москва не се опитваше да задържи Иля, не го уговаряше. Като искаш да пукнеш — ами пукни. Мащеха беше Москва за Иля, не й пукаше за него. А Лобня беше като майка: чакаше го.
Ядосваш ли ми се?
Нямам пари за опело и погребение. Идвам при теб с празни джобове. Погребалните агенти поискаха от мен да постъпя по християнски, но нямам с какво. Сега не знам какво ще правят с теб и какво — с мен. Няма ли да ми простиш? Винаги си ми казвала, че думите не струват нищо, че всичките мои „прости“ са една кръгла нула, думите са просто звуци, значение имат единствено делата. Но аз ти нося само едни думи.