Ядосваш се.
Знаеш ли, че като бях съвсем малък, ние със Серьога и Санка отидохме на един строеж. Те ми казаха, че в изкопа работниците са забравили строителни патрони, и на мен се падна да се спусна долу да ги взема. Спуснах се, но после не можах да се изкача обратно. И тогава за пръв път разбрах, че мога да умра. Никога не съм ти разказвал това, мамо, защото се страхувах, че дълго няма да ми говориш, както след онази история с котарака.
Стените на изкопа се оказаха полегати и аз се катерех нагоре, за да не остана в дупката. Но пясъкът се плъзга между пръстите ми, стената се свлича надолу и ме влече към нечия паст, която е отдолу вместо дъното, макар че аз пълзя към небето. Кой ме тегли към смъртта, нали не си ти, мамо? Нали искаше да живея, говореше ми, че все още мога да започна отначало!
Можех да постъпя иначе. Можех да остава виолетовите пари за себе си и да те погреба по царски. Щеше да те опее най-гласовитият поп в Лобня, щеше да получиш най-красивия и тих участък, щяха да ти поставят мраморен паметник и лятно време над пейката от ковано желязо винаги щеше да има сянка от липи или брези. Щях да им заплатя за сто години напред и никой нямаше да те притеснява. Нямаше да се скъпя на пари, но и без това щяха да ми останат още за сто години в Новия свят.
Но на дъното на дупката не си ти, мамо.
Ти не си сърдитият дух в апартамента ни, не си затръшналата се врата, не си ехото в коридора, просто ми домъчня за теб. Умря ти, няма те. Все ти е тая къде ще те заровят. Нищо не можеш да ми забраниш, за нищо не можеш да ми се скараш. Самотно ми е от тази свобода, тъжно ми е без караниците ти. Но единственото, което можеш да направиш за мен, е да не разговаряш с мен.
Тя просто много ми харесва — тази Нина, разбираш ли? И тя трябва да живее, да живее за двама, трябва наистина да стигне до две хиляди и седемнайсета и по-нататък.
Аз също се опитах да стигна дотам с измама. Почти ми се получи. Но сделката се оказа такава, че или тя — или ние двамата с теб.
Искаше ми се да можех да спася и теб, и нея, исках и себе си да спася, и Петя, но можеше да бъде само един и аз избрах нея. Нека само да се отдръпне по-далеч от ръба на изкопа, а на мен вече ми е все едно. Разтварям пръсти, нека пясъкът ме повлече надолу. Живите отиват при живите, мъртвите — при мъртвите.
А можех да постъпя и иначе. Можех тази нощ да спя в самолета, а утре да се събудя в Новия свят. Всичко беше в моите ръце. А всъщност никъде нямаше да избягам, дори да бях излетял, никога нямаше да завърша този разговор с теб; дори да те бях опял, мислех, че не е страшно да убиеш, а се оказва, че като убиеш другите, убиваш и себе си: с тази отрова умъртвяваш нерв, жив корен, и продължаваш да съществуващ като мъртъв зъб.
И все пак много ми се искаше да посъществувам още, лъгах, както мога, и се извъртах до последно. Но сега всичко като че ли си идва на мястото. Лека-полека ме пуска, мамо. И повече няма да бягам.
Ако искаш, ме прокълни, че постъпих така с теб.
Винаги съм се страхувал повече от това, че ще престанеш да разговаряш с мен, отколкото от боя.
— Да я вземете ли сте дошли?
— Аз… Искам още веднъж да я видя.
— Че какво има да гледате? Крайният ви срок приближава, добре, да речем още една седмица. После започват да се начисляват глоби. Вик, иди му отвори. Иначе току-виж се наложило като клошарка, а градът не се охарчва твърде за такива!
Вика го поведе през олющените кабинети към хладилното помещение, дръпна резето, отвори вратата, пусна осветлението: светна само една луминесцентна лампичка, живачната колба капризничеше. Иля се забави на прага: не знаеше как да погледне майка си, страхуваше се да се прости с нея.
Пристъпи напред.
През тези дни някои мъртъвци ги бяха прибрали, други бяха пристигнали, местеха количките от място на място и майка му също я бяха преместили до друга стена.
Сега лежеше сама, право срещу входа. Топлата светлина от старата спирална лампа падаше върху лицето й и го нагряваше, смекчаваше го, придаваше му руменина. Устните, които предишния път му се бяха сторили свити, сега изглеждаха спокойни и дори сякаш съвсем леко се усмихваха. Беше обърнала лицето си към Иля.
Той постоя, после се наведе, докосна с устни челото й. Сърцето му се отпусна. Всичко му се проясни.