— Довиждане, мамо. Прибирам се.
Микробусът с черни прозорци продължаваше да стои пред блока, дори беше допълзял по-близо до входа му — и не спеше. Иля мина покрай него, без да се крие. Погали звънците на домофона, разтвори по-широко вратата. Тръгна нагоре по стълбището, без да бърза, като се вглеждаше внимателно, поемаше всички аромати.
Отвори, съблече се, изми си ръцете, сложи супата да се топли. Беше останало точно за една купа. Не се беше вкиснала за една седмица, даже напротив — беше станала по-вкусна. Включи телевизора, започна да гледа новините: по канал „Лайф“, любимия на Денис Сергеевич.
— „В Москва е убит сътрудник на правоохранителните органи. Тялото на майор от полицията с прободни рани беше намерено днес от работници на територията на Трехгорната манифактура. Следствието работи върху няколко версии…“
Намали звука. Започна да се храни.
В този миг от телевизора го погледна Петя Хазин. Цветна усмихната снимка, кадър от живота в Инстаграм. Иля се задави с кора от хляба: мислех, че повече никога няма да те видя, Хазин, след като телефонът ти вече не е у мен. А ето те и теб.
След това Петя угасна, а вместо него започнаха да показват как репортерка с червен микрофон чука на желязна врата. Отварят й — възрастна жена с прошарена, все още начупена коса, с тъмни очи като два кладенеца, разстроена, тя веднага се опитва да затвори вратата, но операторът вече я е уловил в обектива, вече дои мъката.
В долната част на екрана надпис: „Светлана Хазина, майка на убития“. Шепне нещо. Ето значи как изглеждала. Иля изключи звука съвсем, за да може тя само да мърда с устни.
После излезе висок човек с конска физиономия, с кестенява грива — лицето му се изкриви, удари силно камерата, дръпна жената вътре, хлопна вратата.
— Простете — помоли им се Иля, но телевизорът не предаваше към другата страна.
Отново започнаха да показват цветния усмихнат Петя, неподвижния.
Под прозореца нещо избръмча, заглъхна. Залаяха гласове.
Зажужа домофонът.
Иля погледна през прозореца. До входа беше спряла патрулка, синьо-бяла уазка, бяха се струпали сиви якета.
Изобщо не си направи труда да отиде до домофона.
Извади пистолета от кухненския шкаф, огледа го. Беше тежък и гъвкав. Патроните — матови, тъпоглави. Малки. Отлята смърт.
Свали предпазителя.
Влезе в банята, повика хлебарката, приседна на крайчето на ваната и погледна пистолета. Как се стреля правилно? В слепоочието или в устата?
В американските филми стрелят в устата, а в нашите — в слепоочието. Но ето че на Кутузов куршумът попадна в слепоочието, а той оживя, само ослепя. А повече нямаше сили, за да живее.
Домофонът продължаваше да жужи, лазеше му по нервите.
А сега какво да правя, мамо? Не ми забранявай, не бива. Така или иначе няма да се срещнем, сама виждаш колко ми се е насъбрало.
— Полиция! — изкрещяха от улицата. — Единайсети апартамент, отвори! Бързо отваряй, чуваш ли?!
Господи, как ми писна от вас! Иля ритна вратата на банята, влетя в кухнята, отвори рязко прозореца:
— Майната ви на всички! Майната ви!
И стреля с „Макаров“ във въздуха. Прогърмя силно, ушите му писнаха. Кацналите върху контейнерите гълъби се стрелнаха към небето.
Свлече се на стола.
Ченгетата пред блока се умълчаха. Пердетата се развяваха като платна.
От улицата прехвърчаха снежинки.
Иля пъхна дулото в устата си. Миришеше на желязо и смазка, пареше на езика.
Ами, здрасти. Сърцето му се разтуптя бързо.
Натисна с палеца — щракна и заяде. Ама само боклуци правят. Натисна пак — напразно. Не стреля.
— Хубаво.
Горял и прегорял.
Сложи пистолета в умивалника. Дояде супата, със средата обра и последния сос. Благодаря, мамо. Изми съдовете. Върху тъпия пистолет се стичаше пяна. Прибра чиниите в шкафа.
Натрупалата се след безсънната нощ умора тежеше като плътно одеяло. Така и не си беше купил чай — с какво да се ободри? Жалко щеше да е да заспи точно сега. Отиде в стаята си.
Прокара пръсти по книжните корици. Седна на масата: там с бялата страна нагоре лежеше лист.
Иля го обърна — неговата студентска недовършена рисунка, илюстрация към „Преображението“: наполовина човек, наполовина насекомо. Потърси молив, седна да я дорисува. Измисли как. Получи се смотано. Твърде силно беше натискал графита, ръцете не го слушаха, получи се плътно и неточно. Това, тъпанар, да не ти е затворническият стенвестник.
Но Иля не се предаваше: захвана се да дооформя картинката, докогато му стигнеше времето.
Дори не стана, когато започнаха да разбиват вратата.