— Производство. И продажба. Аз имах само подготовка за продажба, гражданино началник.
Иля го гледаше малко под брадичката — има една такава особена точка, където трябва да са гледат сътрудниците по време на разговор. Не в очите и не в пода.
Боклукът протакаше, харесваше му, че може да разтяга времето като ластик.
В този момент кучето започна да лае по един уплашен на вид таджик, който носеше същия кариран като на останалите куфар.
— Добре. Не забравяй да се явяваш на отчет. — Лейтенантът подаде справката на Иля. — И повече недей да търгуваш.
Иля кимна, отдалечи се настрани, прибра хартийката във вътрешния топъл джоб, където и самият той се бе спотайвал, докато траеше разпитът. Лейтенантът вече се беше увлякъл по таджика, той беше по-перспективен.
Иля се беше промъкнал.
Контузеният свят постепенно дойде на себе си, започна да разговаря.
Но сега, когато се беше озовал по-близо до Москва, Иля забелязваше навсякъде из нея онова, което не можеше да се види от влака: ченгета. На площада пред гарата, до входа към метрото, в павилионите и на станциите. На глутници, с очи като на служебна овчарка. Макар че може би проблемът не беше в Москва, а в Иля.
Бяха го прибрали през лятото, а го пуснаха в самия край на есента. И Москва, в която го бяха пуснали, не приличаше на онази, от която го бяха прибрали.
Сега Москва приличаше на голо ноемврийско дърво — влажна, тъмна; преди цялата беше обсипана с ярки рекламни табели, с павилиони за продажба на каквото попадне — а сега беше станала по-сурова, беше се отърсила от пъстроцветието, беше се съблякла до гранит.
А Иля я бе обожавал преди, когато тя се преструваше на безкраен, изпълнен с глъчка пазар — струваше му се, че от тоя пазар може да си купи всякакво бъдеще. Тогава пристигаше в Москва от своята Лобня с електричката — в университета, в клубовете, на концерти — и всеки път си се представяше като московчанин. Трябваше само да довърши следването, да си намери работа в центъра и да наеме с приятели квартира. В Москва земята беше вълшебна, подобрена с хормони за растеж: зарови в нея желанията си и ще израстат и добре платена работа, и популярни приятели, и най-красивите момичета. Самата Москва се опияняваше от себе си и заразяваше всички със своето пиянство. В нея беше възможно всичко. И нищо нямаше да й стане, ако Иля откъснеше от бухналото й сладко тесто своето парченце щастие.
А сега тя сякаш му се присънваше — та нали често му се беше присънвала там, в зоната. Беше станала по-строга и зализана, сериозна, официална и това я правеше да изглежда по понеделнишки махмурлия. Изглеждаше му позната и същевременно съвсем непозната; в нея се чувстваше чужд, турист. Турист от Соликамск — и то дошъл от миналото.
Постоя малко на площада пред трите гари: след останалите изумени хора, дошли от други градове, той, върналият се от зоната, не изпъкваше чак толкова. Можеше да си поеме дъх и да се поогледа.
Поогледа се и тръгна.
Пристъпваше по Москва предпазливо — да не би от широките и твърде уверени крачки тя да се окаже всъщност просто сън и да се разсее; за да не се пробуди от нея в мазната, сива затворническа килия, в студения застоял въздух, сред металните легла и озовалите се в задънена улица животи, сред вонята на чорапи и вечния страх да не сбъркаш нещо.
Но Москва стоеше твърдо на мястото си. Имаше я наистина и завинаги.
Бяха го освободили. Именно освободили.
С предпоследните си пари Иля купи билет за метрото и слезе под земята. Срещу него на конвейер се издигаха от недрата на земята московчаните — и тук можеха да се разгледат лицата им. За седем години хората бяха успели да се попременят, дори таджиките. Гледаха решително напред и нагоре, мнозина се изкачваха по стъпалата на ескалатора, не можеха да изтърпят половин минута: горе ги чакаха неотложни дела. Московчаните много бързат да живеят, спомни си Иля. А колонията учи на безвремие.
От всички срещнати — а там имаше и прегръщащи се любовно старци, и поп с телефон, и непредаващ се на възрастта пънкар — Иля спираше поглед само на жените. Дотолкова беше отвикнал от тях за всичките тези години. Дотолкова беше забравил до каква степен не приличат на хората, колко по-прекрасни са от тях!
И ако случайно някоя отвърнеше на погледа на Иля със своя, той захапваше тази стръв и тя го дърпаше, влачеше го срещу течението — след себе си, към повърхността.
После някаква се намръщи, едва чуто изсумтя и Иля веднага се сепна, сви се: та нали могат да разпознаят в него неотдавнашния арестант. На него това му е изписано на челото със синьо, с бръснач е изрязано върху кожата му с пръстен цвят. Якето му седи като роба. Жените усещат опасността в мъжа, усещат глада и несигурността — това на тях им е вродено, безпогрешно е.