Говори, Кучко! Отговаряй! Успях да ти видя паролата: едно-две-три! Седем-осем-девет! Детска, идиотска парола! Сега ти си при мен в килията! Няма да те оставя на мира, докато не ме научиш да лъжа! Докато не ме измъкнеш от тая каша, копеле! Длъжник си ми! Ти! На мен! Длъжник! И с воднистата си кръв нищо не ми даде!
Иля влезе в кореспонденцията на Кучката с майка му.
— Да. Просто се напих. Утре ще се чуем.
— Добре. Лека нощ.
Започна да превърта разговора нагоре — там, където вместо Иля беше писал самият Петя. За какво си бяха писали? За какво може да се закачи?
— Ще дойдеш ли през почивните дни?
— Майко! Нямам почивни дни! Колко пъти да ти обяснявам?! Да. Да. Продължавай да си говориш.
— Колко време не си идвал!
— Много добре знаеш на кого трябва да благодариш за това.
Превъртя още малко, още по-назад в миналото. Петината майка пишеше старателно, слагаше всички препинателни знаци и често му пишеше коя е, сякаш не разбираше, че телефонният й номер се изписва.
— Петя, аз съм, мама. Приключи ли вече? Мога ли да ти се обадя?
— Майко! Сам ще ти звънна, когато мога! Засега ще си пишем.
— Добре. Поне пиши на Нина. Тя не може да си намери място.
— Ще се оправя сам!
Какво е приключило? Иля се порови още малко в миналото, но не намери там никакви отговори. Но очевидно Петя не си е вдигал телефона и не е можел да се обажда. Събрание? Или спецоперация? Та той е оперативен работник, а не кабинетен плъх, нали? Трябва да намери разговорите му с други ченгета. Там ще му подскажат правилните думи.
Излезе в списъка с контакти. Празни чужди имена, няма снимки, няма звания, няма как да види какви хора се крият зад номерата. Започна да преглежда по-внимателно. Може пък да открие началството: към началника трябва да се обръщаш по име и бащино.
Такива сложно съставни хора в списъка на Кучката имаше доста. Но очевидно те обичаха да говорят със своите гласове, да ги слушат внимателно, а не да се затормозяват с азбуката. Алексеевци Алексеевичови, Робертовци Арамовичови, Михаиловци Марковичови, Антоновци Константиновичови — всичките като че ли бяха неграмотни.
Намери само някакъв си „Игор К. Работа“.
Работа. А сега какво да прави? Някои такава работа имат, други размахват кандила. Надзирателите в зоната нали също работят: закусват със семействата си, сандвичи правят, целуват децата по главичките, сядат в „Нива“-та и отиват недалеч от дома да охраняват вампирите; а новодошлите граждани превръщат във вампири, защото знаят само вампирския език и не искат да учат други. Връщат се у дома увредени, докопват водката, пъдят жените и бият децата: призвание. Ето на, и Кучката сигурно изцяло се е посвещавал на работата си.
Игор К. пишеше в телеграфен стил: сякаш беше диктувал на радист от блиндажа. Но диктуваше така, че ако врагът прихване предаването, да не разбере нищо: „Хазин пълнежа ок?“, „Хазин! ДС казват внедр след седм“, „Хазин викат в упр“. Петя му отговаряше също така кратко: „Ясно“, „Прието“.
Иля потърка слепоочието си.
Трябваше да се опита, докато тя не беше вдигнала тревога.
Започна да пише: „Мамо, не се тревожи…“, но се спря. Погледна с какъв тон се обръщаше към нея Кучката; поправи „мамо“ на „майко“. Прочете отново Петините крясъци, опита като него.
— Майко! Работа. Спешно ме извикаха в управлението. Проблем някакъв. Не мога да говоря!
Неловко му беше да праща на майката удивителни, но Петя правеше точно така. Трябваше да го копира, за да не заподозре тя нещо. Изпрати съобщението и замря. Включи звука. „Упр“ нали значи управление? Дали е разбрал всичките писанки на Игор К. както трябва? Или нещо е объркал? Всъщност доколко е запозната майката с работата на Петя?
След една продължителна минута телефонът изпиука.
— Нали помниш за юбилея на баща ти?
А така. Гласа нямаше да признае, но на текста се върза. Текстът не диша.
— Всичко помня.
— Чакам да се обадиш!
Съобщенията й не пристигаха веднага, сякаш преминаваха по меден кабел от Америка. Пишеше бавно. Майката на Иля също набираше съобщенията трудно, неуверено, натискаше полусляпо бутоните. Бащиният юбилей. А защо той сам не позвъни? Изненада ли му готвят, какво? Иля потърси в контактите „Татко. Нямаше татко там. Потърси „Баща ми“. И баща нямаше. Че как така?
Може да е умрял? Може да не е юбилей, а годишнина?
Щеше ли Иля да изтрие номера на починалия си баща? Или щеше да го остави в телефонния указател? Глупаво е да го оставя: нали ще дадат номера на някой друг човек, който се ядосва на обажданията до покойния, ще ругае и бившия собственик, и звънящите. То нали след петдесет години и гробовете дават за нови мъртъвци, а пък телефона…