— Хайде, Кучко, подскажи ми! На кого си искал да стовариш дрогата си?
Мълчи.
Иля разбърка упоритата захар, пресуши чашата; и захарта размърда закостенелия му ум. Измисли как да накара Петя да говори.
— Падна ми. На телефона се записва всичко.
Прерови приложенията: намери диктофона. Ако Хазин беше записал Иля просто защото му беше попаднал подръка — да не отива зян петъчната вечер, то своите партньори би трябвало отдавна да е архивирал в диктофона. За застраховка.
Последният файл наистина беше посветен на Иля. Пусна го. Изчака.
— Помниш ли ме? — попита го Иля. — Веднъж, преди седем години, пак бяхме двамата.
Петя шепнеше нещо в отговор, но сега пак не беше момент да се опитва да го разбере. Записът продължи четири минути. Свърши, когато Кучката налучка паролата и искаше да се обади на някого за помощ; но времето изтече.
Точно така: тук имаше дълга поредица от файлове. Започна да ги прослушва един след друг.
— О, Хазин. Затвори вратата. Готово ли е всичко?
— Да, Денис Сергеевич. Но засега чакаме. Чудят се още.
— Добре, като стане готово, не протакай. Вече почти съм се договорил за твоята сметка. Можеш да си приготвиш красива чаша. По-дълбочка. За да почувстваш момента.
— Тъй вярно!
— Искат още и малко в натура.
— Ясно. Ще се заема.
— Най-добре ги носи със себе си. Там шишчета се правят. Доскоро. И не протакай, ясно?
— Всичко добро, Денис Сергеевич.
Прекъсна се. Иля пусна следващия файл — всичките бяха номерирани, нямаха заглавия.
— Ти, гадино, не знаеш ли какво е това? Даже аз знам! Това е оборудване, шибаняко! Оборудване за отглеждане! Ти какво, да не би да отглеждаш тук холандски домати?! Цял парник си направил! Дявол да те вземе! Светлина… Ей, Костомаров! Вкарвай бързо оперативната група!
— Другарю милиционер… Чуйте… Дайте тука… Това… Аз тук ментата… Към чая… За какво групата… Дайте да се разберем…
— Сега ще изядеш всичката мента, задник такъв! Луд ли си?! Какво, подкуп ли ми буташ?! Да не си откачил?! И за даването на подкуп ще го отнесеш… Костомаров! Прибираме тия дроги и всичко запечатваме! Докарай и ония от НТВ, нека снимат улова!
После имаше още един час мърморене, сополи, мучене — но нямаше смисъл да го слуша: не му трябваше това. По-бързо, какво има още?! Още, още — разпити, очни ставки, разговори по време на обяд.
— Мага, ти ли си?
— Салам, другарю милицанер.
— Кога ще свършиш работата?
— А? Пиши в телеграм. Кой говори по телефона такива неща! Сам знаеш, всички слушат. Или искаш да ме изгориш?
— Добре, спокойно. Ще ти пиша в твоя телеграм.
Още един месидж. Потърси тъй, иначе. Накрая успя да намери в Телеграм Магомед Портиера: „Накратко, момчетата казват, че мангизите пристигат след седмица, да поговорим, старото вече не важи“. Съобщението беше от вчера. Седмица.
Това устройваше Хазин. Но не и Иля.
Можеше ли цяла седмица да играе тая комедия, да се преструва на Кучката, на Петя Хазин?
Иля стана, разходи се: две крачки до единия край на коридора, две крачки до другия.
Ново писукане. Направо стържеше по изопнатите му нерви. Взе внимателно телефона, написа на Петината майка: „Спешно ме пращат на задача. Внедряване. Една седмица без връзка“.
Тя се опита да позвъни, но той не вдигна. Майка му прекъсна връзката посред звъненето — може би се притесняваше да го търси, докато е при началника си. После написа:
— Не можеш ли да откажеш?
— Не, майко! Не мога! Това ми е работата! — Не му се удаваше лесно.
— Поне есемеси ще можеш ли да пишеш?!
Иля въздъхна. Не бива да изпада в крайности. Тя усеща нещо, абе всичко усеща; нека поне си мисли, че тази тревога е заради онова, което следва, а не заради онова, което вече се е случило. Предпазливо, от страх да не я уплаши, той въведе на екрана: „смс — да“.
— Дяволите да я вземат службата ти!
Това — с удоволствие.
За пръв път тази сутрин си пое дълбоко въздух.
Изми се със студена вода. Постави супата на печката.
5
Удобно си беше живял Петя с телефона.
А на Иля му се налагаше всичко да държи в себе си: голата Вера под слънчев лъч, снежните топки след училище, експедицията със Серьога и Санка в Депото, пиянския концерт на „Сплин“ в Б-2, надничането в момичешката тоалетна в училище, последното пътуване с мама и баба в Омск, люлеенето на въже над вировете край вилите, ходенето в Бърза помощ на Осми март, когато беше белил картофи с месарския нож, за да впечатли майка си, кученцето, което се оказа, че не може да задържи, сбиванията зад гаражите, бутилката „Фанта“ на пода, вкуса на Вера, вкуса — вино и вина — на Кира от филологическия факултет, която на втори септември го повика у дома след университета, за да си снима пропуснатата лекция, новогодишната игра на плейстейшъна с момчетата чак до сутринта, докато им пламнаха мозъците, шейната до бакалията, ограбения гълъбарник на Букинска, как беше избягал от майка си в пансиона, за да отиде на дискотека в Симферопол, строителния изкоп с движещите се пясъци, разсъмването в четири сутринта, белите шортички на белозъбите девойки под ултравиолетовата светлина, мазното зелено море, кримското шампанско и кримското слънце, пелина и кипарисите, нощното къпане във вълните, в бурята и още милион неща.