Тежко му беше без Вера, когато го отведоха. И стана съвсем непоносимо, щом на втората година тя му заяви, че го напуска. Точно тогава започна да му се струва, че наистина я обича и не може да живее без нея.
Арестът беше виновен за тази промяна на полюсите: преди него самият Иля смяташе да я зареже, да се освободи от лобненското бреме и да се премести в Москва. Мислеше си го, но не можеше да намери смелост да се махне. Кожата на Вера беше като на детските клепачи, тънка и нежна, лесно се нараняваше, одраска ли я, веднага пускаше кръв. И беше много мнителна Вера: още щом Иля се влюби в Москва, непрекъснато очакваше той да я зареже. Във всичко виждаше признаци и знаци. През цялата последна година му говореше, че трябва да избере. Трябваше да избере така, че тя да не пострада. И колкото повече говореше за това, толкова повече самотата му се струваше свобода.
Макар преди да си беше представял бъдеще с нея, в настоящето не можеше да я вземе завинаги със себе си в Москва. Можеше само за една нощ, за танци.
Връщаше си дълга всъщност, а Вера може би смяташе, че това е аванс.
Онази вечер седяха в електричката, съединени със слушалките, и Иля отпреди това знаеше, че кабелчето няма да ги задържи заедно. Той са отнасяше с нея мило и внимателно, като с любима котка, която отвеждат да бъде приспана. От Вера в ухото му се стичаше вина, а какво чуваше тя в своята слушалка, той не знаеше. Вероятно надежда.
Изобщо много мислеше за чувствата й. Свикваш да мислиш много за тях, когато си единствен син на майка си.
А сега осъзна: когато му досаждаше с приказките за общо бъдеще, тя просто не е искала да остава сама в настоящето. После Иля пропадна в миналото, а Вера поиска да продължи напред. Може ли да я разбере? Може. Майка му щеше да я разбере по женски и щеше да го помоли да я разбере. Всичко на света може да се разбере.
Иля вървеше по късата пътечка — по крехкия сняг, по чуждите следи, по сухите игли — и осъзнаваше: затворническата му любов към Вера беше от безизходица. Не си беше мечтал да обича нея.
Вера беше свита, стеснителна. Винаги Иля трябваше да я развеселява, да я вкарва в разговори, да я изкарва от апатията. Как така се беше решила да му се отдаде в единайсети клас? Точно — решила беше.
В училище му се струваше, че Вера е омайна. Сега си мислеше: просто ги бяха омаяли и двамата — с хормони. Може би той нямаше да го направи с Вера. И тя би могла да го направи с когото и да е. Доказано е.
Получава се така: каквото са ти пльоснали в купата през гишето в стола, това ще ядеш и занапред. А би могъл да поиска вместо изстиваща супа — вряла, любов.
Трябвало е да се влюби в някоя като Нина.
Винаги бе искал такава: весела, жива, електрическа. За да може, щом я докосне — веднага да изскочи искра и да му настръхнат косите. А Вера не правеше така. Сбогом, Вера. И ти прости. Довиждане.
На свеж въздух се мислеше ясно — виждаше всичко от височината на птичи полет. А пък в бараката не можеш се издигна.
Беше му интересно да си представи живота не с Вера, а с такава като Нина: вечен драйв? Приключение? Как ли щяха да се развият нещата? Започна да си го представя. Жалко, пътеката свърши.
Докато чакаше реда си пред щанда, времето течеше.
За какво го хаби? За да може да погледа чуждата мацка. А можеше вместо това да отиде при майка си.
Трябва да я навести. Да я погледне. Да я поздрави.
Но не можеше да се насили да го направи. Ще отиде, а там ще му кажат: прибирайте я вкъщи. Безплатното съхранение тук приключи. Къде да я отнесе? На топло?
Ето, измисли си обяснение. А всъщност не искаше да я вижда мъртва, искаше тя да поживее още малко. Виждаш я — подписваш се. Глупаво. Страхливо.
Ама не можеше да се насили. Започна да я изтласква от мислите си. После ще позвъни, после ще помисли. Непременно.
— Какъв е вашият? — попита жълтият продавач.
— Айфон. Нов.
— Има китайски лицензиран за две, ето такъв забавен заводски китайски за хиляда и седемстотин, има и чисто китайски за хиляда.
— Колко? — Иля не можеше да повярва на ушите си.
— Хилядарка. Но хората се оплакват от него, казват, че батериите изгарят. Оригинални са само на айфоните, но те пак са правени в Китай, просто са фоксконовски. Виж, заводските смело ги взимат.
— А чисто китайският за колко време издържа?
— Две седмици гаранция. Но сменяме само зарядното, мобилния на ваш риск.
— Пълен боклук — обяви с хрипкав глас едно момиче със сини коси, което се беше наредило след Иля.
— Давайте го. Момент да проверя.
Иля извади за миг телефона от джоба, забоде му неугледния, забелен кабел. Половината си пари трябваше да даде за него.