— Става, бе, става! — изхъмка продавачът. — Ти просто внимавай да не ти подпали апартамента. Не искаш ли калъф за него? Тук докараха някакви модерни. Щом са спестили от безопасността, може да вложат в стила.
— Не ми трябва. — Иля пъхна телефона обратно в джоба, даде хилядарката. — Не наглей.
Засвири музика: нещо лирично, но ритмично, като че ли латино, с кастанети и неизвестни мексикански барабани. Уводът приключи, на сцената излезе испански баритон и под звуците на китара започна страстен разказ. Пееше приглушено, задушевно. Но не млъкваше.
— Ще потанцуваме ли? — предложи момичето със сините коси.
— Не звъни ли вашият? — обърна се продавачът към Иля.
Иля бръкна в джоба си — телефонът веднага засвири по-силно, сякаш се беше събудил в чужд багажник на кола, спряна от катаджии, и се вкопчваше в последния си шанс, гадината. Натисна всички странични копчета, без да го вади, и той млъкна. Продавачът прибра предпоследната му хилядарка и огледа Иля, дъвчейки устната си, като вече си правеше изводи за това откъде може да притежава такъв телефон.
— Приятно ползване! На мобилния.
Иля го простреля с поглед и излезе.
Отдалечи се на десетина крачки и след като хвърли един поглед през рамо към стъкления павилион, извади телефона от джоба си. Погледна — пропуснато позвъняване от неизвестен номер. Въведе набързо кода — за да провери кой е, може и да е оставил съобщение. А гадта взе че се изключи от студа.
Прибра се на бегом вкъщи. Заключи.
Телефонът дълго време не идваше на себе си: чистият китаец не правеше добър контакт. Наложи се да го поръчка малко, да го понатика в гнездото. Накрая се пробуди, изкара ябълката. Иля потърпя още няколко секунди, после влезе в архива с пропуснати позвънявания.
Някакъв мобилен номер. Непознат. Досега Кучката не беше получавал съобщения от него в нито един от месиджите.
Какво да прави? Да върне обаждането?
Иля написа на непознатия: „Кой си ти?“, но не го изпрати.
Та нали беше възможно да се окаже познат, дори добър познат? И съобщенията от него да се изтриваха веднага след прочитането им? Напълно беше възможно. Или просто бяха сбъркали номера. Ако им трябва — пак ще позвънят.
Започна пак да гледа Нина — и внезапно се натъкна на нещо съвсем лично. Незнайно защо се сепна, притесни се. И го спря. Та нали май точно такова се надяваше да намери? Но твърде го беше срам да гледа как закланият Петя я гали. Беше го срам и от собствената си непристойност сега, когато майка му беше мъртва. Ами ако го гледа?
Ами ако попита — чий е този телефон?
Веднъж като малък се качи с момчетата на един строеж. Санка каза, че работниците били забравили в изкопа строителни патрони, а те можели да се взривяват като гранати. Играха на „камък, ножица, хартия“ и се падна на Иля да се спусне долу. Строителният изкоп беше направен в ръждив пясък на такава дълбочина, че в него можеха да се закопаят два етажа. Стените му, макар и полегати, бяха кални и коварни — Иля го разбра още при спускането. Останалите пазеха горе да не се появят строителите. Беше почивен ден, съботната вечер преминаваше в нощ. Спускаше се трудно — накрая пръстта започна да се свлича и Иля скочи, за да не си изкълчи крака. В изкопа нямаше никакви патрони, естествено. Трябваше да се изкачи горе. А изкачването се оказа невъзможно. Пясъкът се свличаше срещу него, като че ли Иля стъпваше само на едно място, нямаше за какво да се хване: само ронлива влажна ръжда. Извика на момчетата — а те се уплашиха, беше им се привидял връщащият се пазач и милиционерска охрана, вече си бяха разказали един на друг, че по строежите ченгетата могат да стрелят по крадците, а и тъмнината се беше спуснала. На Иля също му стана страшно. Ами ако утре дойдат работниците и започнат да заравят изкопа с булдозер, без дори да погледнат какво има вътре? Тогава незнайно защо ужасно силно вярваше в това. Санка и Серьога се убеждаваха един друг да бягат. А той ги убеждаваше да не бъдат такива пъзльовци, а да останат и да му помогнат да излезе. Катереше се нагоре — а накрая пак се оказваше на дъното на ямата.
Те му казаха, че ще извикат родителите си — но от това той се страхуваше още повече. Ако майка му разбере, че се е вмъкнал тука… Дори да бъде затрупан в изкопа, не му се струваше толкова страшно.
А как тогава да отговаря пред майка си за това, че е убил човек? По-добре изобщо да не й споменава.
Остави телефона настрани — пареше в ръката му. Зарядното грееше.
До вечерта тревогата се беше свила в някакъв особен мехур в гърдите, притискаше вътрешностите му и искаше да излезе. Той прехвърляше каналите на смахнатия телевизор, притичваше до книгите си, прелистваше любимата някога фантастика. Вътре имаше само някакви несвързани заврънкулки.