И наистина няма да дойдат да ме приберат, попита я той предпазливо, за да не го помисли съвсем за полудял. Само таксиджията ще дойде, отвърна Нина. Давай по-бързо! Чаят изстива, а шарлотката трябва да се яде прясна, иначе няма да е вкусна.
Беше облечена с бяла риза, трите горни копчета разкопчани. Свежа, въздушна, много истинска. Татуировката — квадрати в квадрата — вече беше поизбеляла, синкава, а не плътно черна. Какво означава, поинтересува се Иля. Това е баркод, обясни Нина. Вместо кръстче ми е. Ако го сканираш с телефона, попадаш в сайта на Бог. На него не може да се попадне толкова лесно, до него се стига само по връзката с кода и само в Тор. Всъщност Господ там е само админ, можеш да му пишеш единствено за съпорт, затова пък в сайта виси чатбот, който знае отговорите на всички въпроси.
Иля вдигна телефона, искаше да сканира, както му беше обяснила Нина, но в ръцете си държеше затворническия телефон с бутони и без камера. Изхвърли го през прозореца. Някакви деца го уловиха, приеха щафетата. Все ще успееш, каза Нина. Никъде няма да ходя. А сега трябва да бягаме. Таксито чака. Преобличай се по-бързо — ето там чисти дънки, тениска, шапка — и да тръгваме!
И потърка топлата си, жива буза в неговата. Миришеше на някакъв цветен парфюм.
Той разбираше, че това е сън.
Затова хитруваше, въртеше се, изплъзваше се колкото можеше, за да не се събуди. Оглуша, ослепя, за да попречи на реалния свят да откъсне и трошичка от вълшебството му. И въпреки това свърши.
Излежаваше се отнесен и абсолютно влюбен, прегръщаше възглавницата, сякаш е човек. Нищо в маминия апартамент не миришеше така, както ухаеше Нина в съня. Това беше много оригинален аромат. Ако Иля го беше срещнал в живота, веднага щеше да го разпознае. И всичко, което бяха показали там, беше истинско освен паспорта: Иля нямаше задграничен паспорт.
Напипа телефона — да погледне дали Нина не е отговорила. Беше един през нощта. Не, не беше отговорила.
На екрана се беше изписало друго: пет пропуснати обаждания от човека, който го беше търсил през деня.
6
Защо не се беше чуло позвъняването?!
Изпоти се, повъртя подлия телефон в ръцете си. Защо ми го причиняваш това, гадино?! Бутончето за включване на звука беше обърнато към Иля, усилено до максимум… Всичко е наред! Защо не звъни?! Тая гад просто криеше от Иля позвъняванията, все още беше вярна на стария си собственик и се опитваше да погуби новия.
Трябва да се успокои.
Кой би могъл да звъни толкова упорито в събота през нощта? Някоя размечтала се мацка, на която Хазин е обещал да организира атракция? Или някой приятел, който упорито набира от бумтящия клуб, за да завлече Петя във вертепа? Или пък някаква сделка? Сделка, на която не е отишъл?
Номерът е неизвестен — и съобщение няма. Може пък да е любовницата му. Едва ли е приятел, защо да не го запише с името му, защо да трие разговорите? А пък сделката… Всичките партньори на Кучката бяха разпределени по папки, даже Магомед Портиера си имаше място.
Последното позвъняване беше отпреди петнайсет минути. На кого би могъл да му притрябва по това време? Дали тоя човек ще вдигне тревога? Нямаше смисъл да чака повече.
Може би просто Кучката е блокирал пътя на нечия кола на паркинга? Оставил е листче с телефонния си номер под стъклото и сега му звънят ядосани съседи, които се опитват да се измъкнат?
По-добре да отговори. През нощта гласът е различен. През ноември върлуват настинки. Преграквания, такива неща. Най-добре сам да се обади. И да импровизира на момента… Какво да каже? Какво да каже на всеки един от тях? Разходи се из стаята, после се затвори в тоалетната. Едно, две, три. Набра.
Ако е задръстил кола, тогава какво? Как ще я махне оттам? От другата страна отговориха веднага: чакаха.
— Хазин, къде си?!
Мъжки глас. И то глас, който не принадлежеше на приятел. Не на близък човек.
По-добре да не лъже за внедряването. А какво да излъже тогава?
— Аз… Нещо ми е зле — произнесе с хриплив шепот Иля. — Спях…
— Ама тук хората те чакат! Принуждаваш ме да ти звъня от личния си номер!
— Помня… — Дишането му стана неравно. — А колко е часът?