Най-после допълзя до върха. Дрънна, разтвори се.
Етажът изглеждаше доста странно. Стените бяха украсени с новогодишни гирлянди, със снимки на Гагарин и бяха олепени с покемони. Или някой от съседите тук беше откачил, или още отсега се готвят за Нова година. Бетонът вонеше на цигари — от край до край, сякаш с порите си беше вдъхвал цигарения катран.
Появиха му се киселини, слюнката му потече.
Иля се прокрадна към прозореца до шахтата за смет — погледна към двора.
Мъничката патрулна кола опипваше със светлините си съседните блокове; пешаците не можеха да се видят в тъмното. Но не биваше да слиза, докато не махнат с ръка и не се откажат.
На перваза имаше кръгла тенекия с пепел и фасове: живеещите тук излизаха да попушат и да погледат Лобня. Иля разбута с пръст угарките. Очевидно се опитваха да се откажат — не пушеха целите цигари, а оставяха една трета.
Той измъкна от пепелта една по-дълга, пална я с кибрита, пое в себе си тютюна, изоставен от някого, затвори очи. Гирляндите мигаха весело, променяйки ритъма си.
Допушваше нечия угарка, доизживяваше нечий живот.
7
Прибра се вкъщи почти на зазоряване.
Неделя сутринта. Както често се случваше през студентските му години.
Тогава също крачеше в утринната мараня заедно с първите минувачи, които тепърва започваха живота си в този ден: някой си разхождаше кучето, друг отиваше на работа. Всички вече бяха преминали в днешния ден, а Иля все още завършваше вчерашния.
Преди, разбира се, се налагаше да отключва внимателно, тихичко апартамента. Вкарваше предпазливо ключа в ключалката, завърташе го съвсем бавно, като го задържаше, за да не се завърти сам механизмът, да не изщрака твърде силно. И после отваряше вратата по особен начин: с едната ръка я оттласкваше напред, а с другата лекичко я придърпваше, за да не би случайно да се хлопне. И едновременно с това я повдигаше отдолу, за да нагласи пантите в нескърцащо положение. Майка му спеше много леко. Ако се събудеше, щеше веднага да му се нахвърли:
— Ама как може! Изобщо да не се беше прибирал!
Ще иде в кухнята по нощница, ще тикне останалите от обяд печени картофи под носа на Иля. Хем си ужасно гладен, хем картофките са божествени, а с всяка хапка трябва да предъвкваш и преглъщаш порицанието й: та нали и тя седи там, на стол, гледа навъсено и сънено, души.
— Добре, де… Жив си поне, слава богу. Безделник.
Дояждаш си — а тя, все още строга, ще събере чиниите и ще започне да ги мие с потракване на мивката. С гръб към теб. С учителския си гръб.
— Мамо, а чай може ли?
— Чай! И без това цяла нощ не си спал! Край, стига!
Завличаш се в леглото без чай. И след като вече си се увил в одеялото, ще извика от кухнята след теб:
— Поне момичетата бяха ли симпатични?
— Мамо! Какви момичета! Та аз съм почти женен!
— Шегувам се, де, шегувам се. Бързо заспивай!
А сега няма с кого да се съобразява, да влиза тихо в антрето, да превърта тихичко ключа в ключалката. И апартаментът беше отключен. И въпреки това Иля се стараеше да не вдига шум.
Събу се до вратата, защото майка му щеше да му се развика, ако остави следи. Тишината беше такава, сякаш тя спеше дълбоко. Вратата на стаята й беше отворена. Тя също я оставяше отворена, когато той излизаше вечер — за да засече връщането му. Но понякога му се удаваше да се промъкне незабелязано. Тогава се прокрадваше на пръсти, почти носейки се във въздуха, до мамината спалня — и по същия начин, както с входната врата, по своя патентован метод притваряше вратата й — за да не го чуе как си мие ръцете, как кипва чайника.
И сега отиде до стаята й. Хвана бравата, за да затвори вратата. За да се престори, че майка му е там, просто спи.
И в сутрешната тишина чу фалцетния писък жужене, който цял ден не му беше давал покой. Идваше от майчината му стая.
Иля влезе вътре, вирна глава, ослуша се: като че ли идваше откъм леглото.
Стационарният телефон. Телефонът, който беше ударил злобно и го беше натикал в процепа между възглавниците. Туткаше приглушено, даваше сигнал „заето“.
Иля въздъхна, отнесе апарата на мястото му, внимателно сложи слушалката в гнездото. Той млъкна, утихна. Сякаш беше успокоил майка си.
Излезе от стаята, затвори вратата. Спи, мамо. Престори се и ти заради мен.
Изми със сапун миризмата на цигари от пръстите си. Пийна чай, нали сега никой нямаше да го чуе. Застла леглото с чисти чаршафи. Легна си. Повъртя в ръцете си телефона: искаше да си включи будилника.
И сред иконките за първа необходимост намери една: с полумесец. Беше активирана. Прочете — режим „не безпокойте“. Ето защо телефонът не допускаше хората, които му звъняха. В него не се криеше никаква душа.