Зад прозореца се стелеше сива мъгла: обикновен зимен ден — ноемврийски или мартенски. От небето се сипеше сняг на мокри парцали, летяха право към земята, падаха и се разтваряха. В такива дни апартаментът се потапяше в сумрак.
Иля светна лампата в стаята си, светна в кухнята, в коридора. И си наля чаша водка. Намери спагети, сложи вода да заври: с кетчуп и сол ще станат супер. Пък и само със сол е добре. След противната затворническа храна всичко е нормално.
Водата така и не искаше да заври. Налягането ли беше твърде ниско, височината ли беше твърде голяма, като в Хималаите. Макар и да се намираха на третия етаж.
Беше си мечтал да се върне в този дом, в тези стаи. Погали мебелите. Обърна с бялото нагоре намиращата се на масата студентска рисунка. Отвори шкафа — там имаше колекционерски колички. Извади една, повъртя я в ръцете си. Мащаб едно към четирийсет и три. А в детството му беше едно към едно.
Не тупти сърцето, заглъхва. Върна количката обратно.
Искаше му се да завие от мъка.
На закуска изгледа новините. Хазин все още не беше попаднал в тях.
Трябваше да отиде до моргата. Дори само за да им каже: тя не е безстопанствена. Ето, аз съм синът й. Но все още няма къде да я откарам. Подръжте я още няколко дни. Непременно ще измисля нещо. Непременно ще измисля.
Неделя.
Моргата се намираше там, където беше и централната градска болница — на „Заречная“.
По „Батарейна“ до „Букинско шосе“, почти до блока на Вера; но без да се стига до него — завива се надясно. И се минава покрай онзи същия гълъбарник, който двамата със Серьога бяха ограбили, а наоколо: ръждясали гаражи, тухлени бараки, изрисувани бетонни огради.
И изведнъж си спомни как веднъж с майка му бяха ходили в тази болница, докато още беше малък. Да му махат сливиците. И пак оттам минаха, по същия този път. Сякаш отиваше на разстрел. Всяка крачка беше направена насила. Първоначално се опита да го съблазни със сладолед — вика му: „Ето, после ще си го изядеш!“.
Можеше и да не му казва, че отиват за операция, а да излъже, че просто на преглед при лекаря. Но майка му не обичаше да лъже, нито да му говори глезено. Винаги наричаше нещата с истинските им имена, а към бъдещето гледаше строго, през учителските си очила. Приготви се за най-лошото, тогава животът няма да те разочарова, такъв беше девизът й. Ще има операция, няма да боли твърде, а само малко — ще потърпиш.
Тя си имаше своята истина, а Иля — неговата: и го беше страх да чака операцията, а да върви на смърт със собствените си крака беше истински ужас. Сладоледът не можеше да го подкупи. Иля не обичаше твърде сладки неща, предпочиташе солени.
Тогава тя започна да му преразказва Дубровски. Сигурно го беше преподавала на някой осми клас, ето че влезе в употреба. Той не можа да разбере всичко, но сцената в ямата с мечката го порази. Запомни малкия пистолет, нещо като мускет, в ръцете на Дубровски, който го допира до ухото на мечката. В замяна на сливиците успя да изтъргува от майка си точно същия, само че китайски, от пластмаса.
Пътят не беше кратък — половин час пеша с детски крачки от блока им. И тогава половината път Иля не извървя по улица „Заречна“, а в горите със селяните и в ямата с мечката. А после се появи болницата.
По време на цялата операция си мислеше за малкия старинен пистолет. Почти не усети болка. Но сладоледа все пак се наложи да изближе. Оказа се, че е задължително.
А сега ето — спомняше си как тогава беше минал оттук, и отново не премина по истинската „Заречна“, по пътя към ешафода. Мина напряко през миналото.
Болницата се издигаше зад блоковете, сред синчеца. Сива тухлена сграда, мрачна, ниска и широка, с много крила. Като го видиш — направо ти се отщява да се разболяваш.
— Трябва да отидете в патоанатомията — изгъгна с настинал глас лелката на регистратурата. — Влезте откъм улицата.
Бяха направили отделен вход към мъртъвците, за да не се засичат с болните, да не ги смущават. Целият вход беше облепен със съобщения: ковчези, ритуални услуги, агенти, погребения. До него дежуреха чевръсти типове, които се правеха на скърбящи, но щом видяха Иля, веднага се въодушевиха.
Той веднага ги прати по дяволите. Лешояди.
— През ноември винаги добре умират — подочу, докато минаваше покрай тях. — Но на Нова година е по-добре. А най-добре, разбира се, е през юли.