Даде паспорта си, за да предяви права върху майка си. В началото отделението беше същото като останалите. Млади момичета в престилки. Очилат мъж с цигара — завеждащият. Да, има такава. Доста се забавихте. Ще я взимате ли?
— Не. Току-що се прибрах… Трябва ми още време. Да се подготвя — каза Иля.
— По закон седем дни е безплатно — каза му завеждащият. — След това по ценовата листа.
— Вероятно ще успея за седем дни.
— Искате ли да я видите?
Иля кимна.
— Болнични чехли двайсет рубли.
Преминаха през залата за аутопсии — кафяви стени, тасове с инструменти, на масата — слаб азиатец, черепът му разтворен. След това врата със заключалка — „Хладилно помещение“.
Ключалката изтрещя, вратата изскърца, облъхна го студ и влага. Включиха живачното осветление.
— Е, какво стоите? Влизайте.
Иля почувства болка и притеснение точно като преди операция: сега ще режат.
— Така, къде е Горюнова? — попита очилатият едно момиче. Вътре имаше болнични колички, покрити с чаршафи, някои събрани заедно, други оставени настрани. Под чаршафите лежаха пак такива, непотърсени. Очилатият, без да спира да пуши, надникна под един чаршаф, после под друг. Стигна до края.
Там до стената бяха поставени две тела, покрити с един общ чаршаф. Женски крака и мъжки, космати. Лекарят повдигна покривалото, увери се, повика го.
— Ето. Горюнова Т. Вашата.
— А защо? — На Иля му се зави свят. — Защо е тук с някакъв… Това е мъж? Защо така?!
— За какво говорите? А! Ами чаршафите са в пералнята, остана само един. На нея й е все едно. Няма гола да я оставим.
— Гола?
— Вие какво, за пръв път ли влизате в морга?
Иля направи крачка напред.
Допрени една до друга, количките приличаха на съпружеско легло. Сякаш мъж и жена спяха заедно, завити с едно одеяло. Майка му винаги спеше сама. Леглото й бе тясно, единично. А тук…
— Но давайте, какво?
Очилатият отметна ъгъла на чаршафа, за да няма повод Иля да се мотае повече.
Срещнаха се.
Косите й — съвсем посивели — бяха събрани на кок на тила и заради това главата й беше съвсем леко извърната настрани. От Иля — към чуждия мъж. Хлътналите й очи бяха останали полуотворени, проблясваха като бяла пластмаса. Устните бяха свити, покрити с бръчици. Много беше остаряла. Много беше остаряла.
От тази мисъл — че майка му се е състарила, а не че е умряла — го засърбя в носа, присви го в някакви неизвестни жлези, в устата му загорча.
Мъжът, до когото лежеше тя, оставаше покрит. Носът му повдигаше чаршафа. Можеше да се разпознае къде се намира членът му.
— Разделете ги! Чувате ли?! Разделете ги! Що за… цинизъм?!
— Недейте парадира много, при нас държавни стандарти за това няма, гражданино. Цяла ли е? Цяла е. Запазена ли е? Запазена е. Ако ще викате — ще извикаме полиция — направи му забележка завеждащият. — Вик, ела постой тук с този!
— Не се вълнувайте, ще ги разделим — зачурулика от прага момиче с престилка. — Това, между другото, е съвсем приличен мъж, не си мислете, че е някой клошар. С инсулт го докара Бърза помощ. А това, че очите й са отворени, ще го оправим. Само като дойдете да я приберете, донесете някаква по-хубава дрешка. Ние имаме тук облекла за покойниците, от града ни ги дават, но са много обикновени. Най-добре своя.
— Сега ги разделете — тихо-упорито-злобно каза Иля. — Сега.
— Добре, де, вие пък… — Момичето Вика приклекна, щракна спирачките на мамината количка, отмести я настрани.
Иля придържаше чаршафа върху майка си, оголи мъжа. Високо чело, голям нос, сиви косми на гърдите. Намръщи се. Майната ти, старче. Не може на всички мъртъвци да се угоди.
Между количките се образува проход, Иля влезе в него така, че да може да вижда лицето на майка си.
Така по-добре ли е, мамо?
— И ако не знаете как да процедирате нататък, мога да ви дам телефона на един човек, те ще се заемат с всичко. Сега и документи ще трябва да оправяте, най-добре да го оставите на хората. Да, тук и храм си имаме, на територията на болницата, ако искате опело да поръчате например, църквата на светата Матрона Московска. Ако искате да е по християнски.
Мамо, здравей. Върнах се. Как така се разминахме с теб. Много вкусна супа, от сърце направена.
— Там, между другото, се намират личните й вещи, нищо не сме пипали. Мобилният само звъня, винаги ги изключваме, за да не пречат на работата. Но всичко е там, можете да проверите. Ще трябва да се разпишете само, после ли? Има няколко документа, някои за сега, другите — когато я приберете.
Мамо, още не мога да те погреба, аз тук не успях да се измъкна, пак се замесих в бъркотия. Нали не ми се сърдиш за това, че не веднага?