— Нинк! Значи ти за празниците си в твоя Минск?
— Ами да. На нашите много им домъчня. Не искаш ли да дойдеш с мен?
— Май не, като че ли. И нашите също искат да празнуват с мен. А ти за колко време?
— Не знам. Няма да е през цялата ваканция. За три дни. Там просто няма какво толкова да се прави. Защо?
— А, нищо, просто питам.
Значи все пак не е московчанка. Студентка? Дошла да завоюва имперската столица? Сама в града. С някого делят квартирата. Разчита на нещо? Надява се на нещо? Иля плъзна надолу, стигна до десети юни.
— А ти какво ще правиш през уикенда?
— Ами всъщност до понеделник трябва да си направя реферата по история на киното, Петя. А съм още до под кривата круша! — и картинка с чепато дърво, за да смекчи с шега неловкостта?
— Просто нашите ни канят и двамата на обяд.
— Охо! Какво е станало?
— Ами нищо. Просто искат най-после да те видят. Толкова са слушали за теб.
— Тая работа е по-важна от историята на киното. По дяволите. Цялата съм нерви! — и емотката нервничеше.
— Ти откачи ли? Това е просто обяд.
— Аха, просто? Сега цяла седмица ще трябва да зубря НК и НПК вместо неореализъм и нова вълна! Ами ако решат, че съм невежа?
— Стига, де. Но да, НК е добре да се научи, естествено. Все ще потрябва. Шегичка.
На следващия понеделник Нина му беше писала, изпъстряйки съобщението с панически личица: десетки личица.
— Това намирисва на катастрофа, Петя…
— За какво говориш? За обяда? Съвсем нормално си мина. Хареса им.
— Пффф! На баща ти със сигурност не съм. На майка ти даже й стана жал за мен.
— Глупости приказваш.
— На лицето му беше написано, че на моето е изписано, че съм гладна беларуска златотърсачка, която иска да изяде тяхното момче.
— Глупости.
— С все кокалчетата.
— Стига с тия комплекси.
— Аз и без това не мога да ям кокалчетата. Трудно ги смилам.
В началото на август се появи онова същото спасително послание, което беше научило Иля как да си спечели живот от мъртвец.
— А ти през всичките тези дни изобщо ли няма да ми звъниш? — попита за пръв път Нина.
— Нали ти обясних, че ме внедриха, няма да успея…
— Да, да, помня всичко. Просто понякога, нали знаеш, имам нужда да чуя гласа ти.
— Службата ни е опасна и трудна, Нинк.
— Точно затова.
— Ами така се случва.
— И какво, криминалните елементи не може ли да си имат своите разтревожени мацки, които изпадат в параноя и периодично им звънят? Какво точно в думите „С мен всичко е окей, зай!“ ще издаде внедрения сътрудник?
— Ами инструкцията ни е изобщо да не даваме телефона на роднините си.
— Аз съм ти роднина?
— Нин! Като майка ми започна вече! Роднина си ми, мамка му!
До края на лятото Петя все изчезваше, а Нина все чакаше. Сви се при родителите си в Минск, оттам пишеше провинциални отчети, качваше полуголи снимки. Върна се в Москва — а и там времето не вървеше. Дали липсваше на Петя, или не — неизвестно.
— Страдам от недостиг на витамин П. Линея, драга редакция. И лятото свърши.
— Нин… Кълна ти се. Това е за последно тази година. Не зависи от мен, нали знаеш! Такава ми е службата! Какво мога да направя?
— Нищо не можеш и аз нищо не мога. Никой няма да ни помогне.
— Слушай, обещавам да си взема отпуск. Да идем в Анталия? Или в Кемер. Двамата. Ти и аз. А? Ол инклузив. Като бели хора.
— А ще се върнем като сини.
— Даже още отсега започвам да търся екскурзия. Честна дума.
— Честната дума я изяде кравата.
— Ето, гледай. От пети до осемнайсети октомври. Белек. Белек е по-добре от Кемер!
— В Белек определено е по-добре от Ховрино. Край, отивам да се гримирам!
— Не, сериозно ти говоря!
Все пак си бе изпълнил обещанието; на десети октомври вече бяха на море. Иля се откъсна от четенето на чуждите писма, погледна в чуждата хроника: точно тогава бяха заснети клиповете на плажа и в хотелската стая.
— Малката, вече съм на закуска. Нещо да ти донеса?
— Себе си! Само внимателно, да не разлееш нещо! И кроасан за десерт.
— Всичко взех. Има някаква жестока екскурзия до Кападокия. Ще се лети на въздушни балони. Две денонощия. Ще отидем ли? За утре се освободиха места.
— Нали познаваш страстта ми към въздухоплаването!
— Но пътят е шест часа. В едната посока.
— Ще се целуваме, няма да е скучно.
Две седмици разговаряха само за това как ще се развличат един друг. В рая безделието тежи. Какво пък, и това е изпитание.
От другата страна на прозореца вятърът започна да завихря сипещия се мокър сняг. Депото се потопи в сивота. Иля почака, почака и влезе в албумите. Ориентира се по датите в миналогодишния Петин октомври.