И ги намери: въздушните балони. Десетки, дори стотици разноцветни огромни балони, които се издигаха едновременно в оранжево прозрачния въздух. Изгряващото слънце — червено, облаците — рехав пискюл, долу напластена планинска верига, старо градище, изгризано в скалите, хълмиста земя чак до невъобразимо далечния хоризонт, разчертана от нишки пътища, и балони, балони — половината небе в ярки балони с кошове. Направо спира дъхът. Иля не беше виждал нищо подобно през живота си, нямаше как и да си представи, че в света, в който се намира Соликамск, е възможно да съществува и това; а Петя просто бе отскочил дотам от скука.
Нина викаше възторжено, махаше с ръка на издигащото се слънце, казваше, че това е най-хубавият ден в живота й. Иля погледна: дванайсети октомври две хиляди и петнайсета година. После двамата с Петя се бяха снимали: зад тях балоните — сапунени мехури щастие над безкрайната Земя. Иля се взря в очите на Петя, докосна лицето му, разтвори пръсти: увеличи. Искаше през зениците да попадне още по-далеч, още по-дълбоко. Но стъклото не го пускаше.
Най-хубавият ден.
Сипа си от шишето.
Разгледа още море, плажове, бански костюми — но днес всичко това му изглеждаше някак по-различно. Днес сърцето му се свиваше. Сякаш се въртеше на шиш и капеше.
След това периодът на щастието безделие свърши. Нина беше писала — на седемнайсети октомври, ден преди отпътуването:
— Помислих си, че в Москва това адски ще ми липсва. Ти например.
— Ами нали това е отпуска! Отпуската е малък живот!
— Искам такъв, но голям.
А големият живот се оказа друг. В Москва отново се виждаха бегло, уговорените срещи се проваляха: службата надделяваше, ученето досаждаше. Когато се срещаха — извън кадър — вече не се чувстваха толкова непринудено, както преди. Нещо се мяркаше зад гърбовете им, някаква сянка. Декември, след събота, Петя крещеше:
— Какво стана? Защо си тръгна? Какво изобщо беше това?
— Защо се държиш с приятелите си като с отрепки?
— Защото ми дотегна с оплакванията си, затова! Какъв приятел ми е всъщност?
— Нищо такова не ти е говорил! Знаеш какво му се случи!
— Ой, хайде, продължавай да ми пилиш на главата! Защото няма кой друг да го прави, нали?!
— Виж, за това не знам!
Нова година празнуваха заедно — с приятели наеха къща в Подмосковието. Беше пиянско събиране — Иля прегледа снимките — а лицата на всички не бяха пияни: изкривени, трескави. На масата беше пръсната гощавката. И ето, личеше си, че точно след тези празници всичко беше потънало в мрака. Останалата част от януари беше празна, изтрита. Но в него се вършеше нещо лошо: любовта се разлагаше. Или Петя изчезваше, или Нина…
Нещата започнаха да се оправят едва на десети февруари. Той й изпрати:
— Ще дойдеш ли при мен? Тук е адски гадно! Умирам от скука! Нииин!
— Знаеш, че нищо няма да ти донеса.
— Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето! Може дори да не носиш цветя и портокали! Само себе си!
— Та това е ведомствена клиника. Няма да ме пуснат при теб.
— Обработил съм вече сестричките, всичко ще организираме. Домъчня ми! Наистина!
— След това лекарят сигурно ще докладва на баща ти, че съм идвала.
— Да вървят и двамата на майната си! Да не съм петгодишен, че той да ми казва какво да правя!
— Ами добре. Кои са часовете за посещение?
През февруари го посети отново в болницата. През март го изписаха, тя го посрещна. В писмата не се споменаваше от какво са го лекували. Но Нина се грижеше — и за него, и за себе си. Като че ли до април всичко беше наред. А в началото на април течението отново промени хода си.
— Можеш да ми крещиш колкото си искаш, Петя.
— Защото не можеш да ми казваш какво да правя! Ясно ли ти е?! Животът си е мой!
— Тази работа ще те съсипе. Нас вече ни съсипа. Край с нас, Петя.
— Големи глупости говориш!
— Ти не го усещаш, но аз го чувствам. Тя те разрушава.
— Хайде сега и за купола почни да приказваш! За магнитния!
— Доскоро.
Командировките и внедряванията зачестиха; преди Нина проявяваше разбиране, но вече започна да губи търпение. На двайсет и шести се гневеше:
— Тоест пак ще изчезнеш? И даже няма да можеш да говориш?
— Ще пиша. Около мен ще има хора. Нали ти обяснявах какво представлява! През цялото време ще има. Но ще мога да пиша. Ако успея, дори може да позвъня.
На девети май две хиляди и шестнайсета, след кратки разговори за дреболии, Нина му прошепна:
— Знаеш ли, мисля си — може пък винаги да си бил такъв? Просто досега си се преструвал пред мен? Докато си ме обичал?