— Не ми пращай такива неща, ФСБ е пламнало!
Това продължи един месец: после отново се появи параноята, той пак спря да се появява, макар Нина да живееше у тях.
— Петя, можеше поне да ми пишеш, че при теб всичко е наред.
— При мен всичко е ок! Работа!
— А кога да те чакам? Приблизително?
— Днес едва ли. Погледай филм. Или излез с приятелки. Сори!
Три седмици по-късно, в края на задушния московски юли, в жегата, когато тялото вечно е лепкаво, а труповете започват да вонят още на втория ден, Нина му пишеше полека:
— Знаеш ли, струва ми се, че ме разваляш. Ти и твоите вечни истории. От теб направо вони на развала. До когото и да се доближиш, веднага прихваща от теб тая гангрена. Аз, Гоша, Никитос. Ти просто ни използваш и ни захвърляш. Правиш хората около себе си нещастни. Чуваш ли ме, Петя? Нещастни.
— Пука ми, ясно ли е? — озъби й се Петя. — Можеш да си ходиш.
Иля се ровеше в Петиното бельо, бъркаше без ръкавици в коремната кухина, междувременно улавяше и разни други — пак Албина, Юлия някаква, Магда — които дори не си беше направил труда да скрие, мършави блондинки с детски ръчички и стъклени погледи, остригани по момчешки брюнетки с черни дупки под изписаните вежди, все за еднократна употреба, мимолетни, жени-обвивки-менте, празнота в опаковка.
Можеш да си ходиш, й разрешаваше Хазин.
И на следващия ден, двайсет и втори юли, Нина го послуша. Повече не можеше да го търпи. Тя не виждаше въртележката с надрусаните от Хазин момичета, не чуваше пискливите им гласове; но гама-вълните не могат да се видят, тях ги усещаш с плътта си.
— С две думи, тръгнах си. От теб се ръсят прахчетата ти. И телефонът цяла нощ жужа. Кажи им там на твоите нощем да не звънят. Пожар е направо. Довиждане. После ще дойда за нещата си.
— Поне отвори ли кутията?
Кутийката с какво? С накитите окови? Нина не я беше отворила, за да не си ги сложи.
— И какво си ти без мен?! Изчезвай в твоя Минск! Давай! Живей си в шибаната колиба! Виси на вашите на шията! Нека там твоите програмисти комплексари да те клатят! Пепеляшка смотана!
Но издържа само ден и половина: после проказата започна да го разяжда отвътре, измъкваше се на повърхността; а освен Нина като че ли никоя от другите нямаше лекарство за нея. На двайсет и трети, в два часа през нощта, Хазин вече удряше с юмруци по вратата.
— Нин! Отвори! Знам, че си вътре и всичко чуваш! Прости ми. Моля те. Всичко ще си призная, нищо няма да излъжа. Нямаш си представа какво дърво ям по всички фронтове. Ако сега си отидеш, просто ще се пръсна. Само за теб се държа. Нуждая се от теб. Ти си ми спасителният пояс, разбираш ли?! Отвори!!!
— Върви по дяволите, Петя. Махай се или ще повикам ченгетата.
— Аз съм ченгетата, ясно?! Нищо няма да ми направят! Отваряй!!
И въпреки това лятото отново ги събра — там, където не работеше магнитът, слепваше нощната пот; те се отблъскваха един от друг, но въпреки това нещо ги привличаше обратно. На петнайсети август Петя й призна:
— Направо се изгубих в теб!
— Това вече то разбрах, Петя.
— Ти си нереална!
— Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък.
— Нищо няма да правим. Всичко си върви, както върви.
После лятото свърши. Все още живееха заедно, като пресовани заедно, сякаш са се напаснали, и проказата на Петя като че ли отстъпи. Иля попрехвърли поредица от еднакви „Кога ще се прибереш?“, „Какво да готвя?“, Къде ще ходим?“. Сякаш тя се беше примирила с него. В кореспонденцията им нямаше нищо странно до двайсет и трети септември.
— Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е. Петя, звънни.
— На операция съм, ще се обадя при първа възможност.
Сигурно се беше обадил — и бяха разговаряли на глас, защото от този разговор не бяха останали букви. Буквите са твърде еднакви, не може да им бъде доверено най-важното.
Две седмици по-надолу Иля намери онази същата снимка с палтото като платно от пробната.
— Харесва ли ти палтото? Не е ли твърде пролетно?
— Нормално.
— Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет. С две думи, купих си го!
Тук изглеждаше умиротворена. Сякаш бяха изключили тока, с който я бяха мушкали или шибали. Но не задълго. После отново започнаха да въртят регулатора на напрежението и към двайсет и първи октомври — до освобождаването на Иля оставаше по-малко от месец — и двамата вече се тресяха.
— И как смяташ да им го съобщиш? И по-важното е кога?
— Нин, не ме притискай така, наясно си, че там всичко е сложно! Дай ми време! Трябва да избера правилния момент! А с баща ми изобщо е пълен крах!