— Аз бих ти дала време, но сам разбираш…
— С две думи! И да ме притискаш, няма да помогне!
За какво говорят? Решили са да се женят? Нима ще свържеш живота си с Хазин, Нин? Нали сама виждаш каква е змия. Виждаш го как се гъне. Как съска. Не бива да се събираш с него! Чуваш ли, Нин? Не чуваше.
— Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде. Добре, че сега е модата на робите — след седмица му прати снимка тя.
— Роклята ок.
— Нищо ли не си личи? — и някаква емотка, картинка с момиче; Нина вече ги използваше съвсем рядко и всъщност тази бе единствената в писмата им.
— Слушай, гостито се отменя. Не мога да общувам с него! — й написа след двайсет минути Петя.
— Тогава може ние да поканим майка ти?
— Дай да не е тая седмица.
С „него“ — с баща му? Хазин-баща какво, да не е против брака им? Щом майката може да бъде поканена, а с бащата дори не може да се разговаря. И какво изобщо се случва между тях? Краят вече почти наближаваше, а за болестта на Нина не се споменава нищо. Защо я бяха взели в болница? И къде?
Иля се върна нагоре, препрочете съобщенията, написани от Петя в болницата. „Умирам от скука!“. „Нищо няма да ти донеса“, отвръщаше Нина. Нищо какво? Прашец. „Не ми и трябва нищо, поел съм твърдо по пътя на поправянето!“
Какво имаше още там? През лепкавото, задушно лято. Когато Нина пишеше в мрежата: „Ти и твоите вечни истории. От теб направо вони на развала“.
Ведомствената клиника беше през януари. Бяха закарали Хазин там може би на лечение. От зависимостта му. Бащата? Принудително. Сега може би същото се е случило и с Нина?
Запълзя надолу по веригата.
И видя как развалата поглъща и двамата. А всичките сили вече са изчерпани, няма с какво да се бори човек. Каквото и да ги слепваше там, вече беше изсъхнало окончателно. Махалото, което беше яхнал Хазин, го бе отнесло в тъмния мрак. И се беше върнало оттам празно.
Миналия петък, седмица преди срещата с Иля, Хазин беше получил следното от Нина:
— Отлична нощ, съдейки по твоя Инстаграм, Петя. Пет бала.
— Сринах се, ясно ли е? В службата е ад! Прости ми! Ти къде си?!
— Повече не мога така. Вече реших. Прости.
— Да не си помислила да си причиниш нещо!
— Това вече не те касае.
— Да не си посмяла!!! Вдигни си телефона!
С какво го заплашва? Със самоубийство?! Иля плъзна екрана надолу. Може ли да се е опитала да се самоубие?… И след това — в болницата? Какво става с Нина, мамо?! Как да попита по-деликатно? А и дали майка му знае? Кой ще й каже истината?
И най-важното — щом първия път не се е получило, дали ще опита отново?
Разговорът продължаваше, пулсираше. Иля се прехвърли на шестнайсети ноември. Сряда.
— Късмет, Петя. Само гледай да чукаш дъщери поне на генерал-лейтенанти, иначе татко няма да одобри.
— Кучка такава! Всичко това е заради теб! Всичко с него се получи заради теб!
— При теб всичко се получи заради него. Довиждане, Петя. Животът си е твой. Чукай когото ти харесва.
Тук е жива; а здрава? Хазин не я пита нищо нито за болницата, нито за здравето. Значи във вторник все още не е имало никакви произшествие. А кога се е стоварило?
На седемнайсети ноември, четвъртък, Нина наруши принципите си и писа първа — след двудневно мълчание. Говореше тихо, без злоба, невесело. Изговаряше думите много отчетливо.
— Знаеш ли, оказва се, че на човек му е много трудно да се раздели с миналото. Всичките тези дни заедно — те няма къде да изчезнат. Остават с теб завинаги. Не става съвсем да ги забравиш. Вероятно точно в това е проблемът. Жал ти е за себе си, за това каква си била. Жал ти е за нас — такива, каквито бяхме ние. Не ти се иска това да остане изцяло в миналото. Иска ти се още малко да продължи. Иска ти се да повярваш в човека. И пак не се получава. Нищо не ми се получава както трябва.
Хазин мълчеше. Слушаше: съобщението бе доставено и прочетено. Не спореше, не се оплакваше, не се съгласяваше. Просто се извърна и остави Нина да бъде погълната от тъгата. В този ден тя повече не писа.
Писа на следващия. В последния ден от живота на Кучката Нина му беше писала сутринта. В същото онова утро, когато Иля се возеше на потракващите железопътни колела към задънената Москва, когато слезе на Ярославската гара, когато с цветната електричка бе отишъл да се сбогува с мъртвата си майка. В онова утро Нина беше писала на Петя:
— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?
— Случвало ми се е два пъти. При теб всичко ли е ок?
— При мен всичко е просто супер.
— Тогава ще държим връзка — сбогува се завинаги Петя.