След това прекъсваше. После чак в събота през нощта Иля се беше опитал да съедини скъсаното, захвърленото. „При мен всичко е наред. Ти как си?“
Нина не беше никак.
Ще държим връзка, беше казал Петя. И окачи пред всички снимката си с друга. Демонстрираше през фотоапарата как собственически прегръща тая, другата, парадираше с вулгарността й, хвалеше се колко евтино я е взел. Не, не беше забравил да я изтрие, просто я тикаше в лицето на Нина. Искаше да я вбеси; може би отмъщаваше за онова, което не беше влязло в преписката? Може би просто я измъчваше, защото се беше родил мъчител.
Това всъщност беше последната му дума в разговора. Нà ти сега!
Иля препрочиташе съобщенията им: защо ли го търпеше Нина? Какво ги свързваше, ако не магнит? Какво ли го пазеше, ако не нейното въображаемо силово поле?
Като че ли Кучката беше целият изпепелен вътрешно от своя прашец. Демоните влизаха в празната Кучка, нанизваха го като парцалена кукла върху кривите си пръсти и в своя куклен театър го караха да върши всякакви гадости.
Кога беше искрен? Кога лъжеше? Къде беше истински — когато дърпаше за косата Нина или когато пълзеше пред нея на колене?
Нина беше права, в него имаше развала. Гнилоч. Необяснима.
В този миг се досети. Върна се нагоре по Нинините букви.
„Нищо ли не си личи?“ — надписът към роклята роба. Картинката емотка: момиче. Когато го беше чел първия път, погледът му просто се беше плъзнал по нея, бързаше. А сега се задържа, увеличи я. Отвори каталога с емотки, прелисти го. Разгледа го добре.
Анимационното момиче се държеше за закръгления корем.
Започна да съставя мозайка от случайни откъси: „Как ти се струва такава рокля? Като че ли не подчертава твърде… Трябва да поговорим. Ела, моля те. Важно е… Много съм си реална даже, Петя. И искам да знам какво ще правим по-нататък… И как смяташ да им го съобщиш? А по-важното е кога?… Аз бих ти дала време, но сам разбираш…“.
И широкото като платно палто: „Адски ми се иска зимата да е минала и вече да е пролет…“. Пролет? И какво ще става през пролетта?
Палтото ще й стане точно по мярка. А после ще се появи детето.
И ето че тя беше решила да зачеркне всичко това, разбра Иля. Не ставаше дума за самоубийство. Нито за лечение от някаква зависимост.
Нина беше в болницата, защото беше легнала под упойка да изстърже от себе си тяхното с Петя бъдеще. Защото съвсем бе изгубила вяра в него. И той знаеше всичко.
— Кога за последен път си изпитвал страх? Истински страх?
Не можеше да се реши. Искаше да й отговори. Чакаше от него реакция, правилните думи. А той? Не можеше да ги произнесе.
— При теб всичко ли е ок?
— При мен всичко е просто супер.
В петък му беше писала. Може и в събота сутринта още да е чакала. Само че Иля не знаеше какво да отговори. А в събота вечерта вече е нямало за какво да се пише. И смисълът да се отговаря, се е изгубил.
Окончателно.
9
Сам си си виновен, каза Иля на Хазин. Сам, гадино. Ти, а не аз.
Ако не бях пристигнал в петък в Москва, ако нямаше магнитна буря и майка ми не беше умряла, тогава какво?! Дали щеше да можеш да й отговориш? Дали изобщо щеше да го направиш?!
Не, самият ти я тласкаше към това. Четеше съобщенията й, а отговаряше с публикации в мрежите. Знаел си, че е заседнала, че е зациклила на теб, че вечно проверява другия ти живот във всичките инстаграми: търси опровержение, а намира улики. А ти не се скъпиш на уликите. Защото те е страх, гадино, да й кажеш открито: давай, направи аборт, задушавам се от това твое недоносче, искам отново да започна да дишам свободно. Нали така? Да.
Защо тогава я успокояваш? Защо обещаваш да кажеш на родителите си? Лъжеш, за да не я разстроиш? Себе си щадиш така, не нея. Страх те е от сълзите? От мълчанието? Страхувал си се, че ще те нарече с истинското ти име: лайно. Най-лесното е така да наредиш нещата, че тя сама да стигне до този извод и сама да вземе решение. Защо, Нин, погуби детенцето? Напразно! Че аз нямах това предвид. Аз съм просто задник, боклук съм аз, но ти си го знаеше отпреди, но убиец — не, не съм, не съм подписвал присъди, дори ти казвах: да не си посмяла! Ти, истеричке, си измисляше всякакви неща и ето го резултата, себе си обвинявай за това.
Бих ти дал още време, Хазин: но ти нищо нямаше да направиш с това време!
Иля натисна с пръст празното поле в самия край на съвместния живот на Петя и Нина. Искаше му се да й напише нещо по човешки, а не това обикновеното „С мен всичко е наред“, искаше му се да й напише нещо за нея, а не вечното хазинско за себе си. Пръстът бавно натискаше буквите, но смисълът непрекъснато му убягваше. Налагаше се да трие. Не знаеше кои са правилните думи.