Записа в Петиния блокнот кога са празнували: половин година преди Хазин да зареже Ксения. Събра всичко. Разбра защо новоизпеченият генерал-майор така се лензеше пред Борис Павлович. Канеха се да се сродяват със старшия по звание. А колко старши?
Сети се как да научи какъв е бащата на Ксения.
Потърси в Яндекс: „Борис Павлович, генерал, МВР“ — и още на втората връзка излови Коржавин Б.П., цял заместник-министър, същински генерал без всякакви приставки и суфикси.
Значи така, Петя: срещал си се с дъщерята на заместник-министър, обнадеждил си баща си; а после си я зарибил с наркотици и си я зарязал. Заменил си я с някаква чужденка, безродница. И си я завел при баща си да се запознаят: ето тая обичам. Не е ли Юда?
А Юрий Андреевич Хазин какъв работи тогава?
Иля написа и неговото име в търсачката. На министерския сайт не го откри. Започна да рови в новините и го намери в някакъв милицайски вестник с половингодишна давност: излязъл в оставка по собствено желание.
От длъжност заместник-началник на кадровия департамент на МВР — в някакъв селскостопанско-вилен участък. В пустошта.
Защо такъв забележителен човек сам ще подава оставка? Малко преди това, когато поливаха генералските звезди, нямаше никакво намерение да се маха, други изпращаше пред себе си в космоса. Може би проблеми със здравето?
Очите го заболяха от хазинския живот.
Иля остави мобилния телефон, запали котлона под тенджерата.
Постави от едната страна на кантара Нина, от другата — Ксения. Веднага стана ясно как може да се откажеш от дъщерята на заместник-министър, с все мазилка и бързо издигане до звездите. Горделивец си ти, Хазин.
Навън вече се беше стъмнило; денят свърши, преди да е успял да започне. Изсърба преднощната супа под акомпанимента на телевизора.
Достолепен човек в син скъп костюм, но с жабешка физиономия, обясняваше, че Украйна се намира на границата на разпада и че американските спонсори, раздразнени от кражбите на властта, всеки момент ще й обърнат гръб. После поговориха за това как руските войски бомбардират някакви терористи в Сирия, а на мирните хора раздават прясно изпечен хляб. По-късно се порадва, че в Америка е спечелил Тръмп, оплака се, че враговете му изобщо не могат да се примирят с поражението, непрекъснато го преследват, пукната пара не струва демокрацията им.
Иля го гледаше: оплешивяващ, акъллия, зяпаше го в устата, но думите излитаха от мазните му устни на балони и се пукаха, когато докосваха екрана отвътре, макар да се целеха в откритата душа на зрителя. А душата на Иля беше заета: с нея той разчепкваше Хазините любовни истории.
А после вече нито чуваше, нито виждаше работещия телевизор. Как беше реагирал Петиният баща на Нина?
— А ти му предай, че не съм негова собственост! — вече не се сдържаше Хазин. — И не съм му подчинен! Не съм правил предложение на вашата Ксения! А какво си е набила тя в главата, си е нейна работа!
— Петя, знаеш, че аз винаги съм на твоя страна. Но той изобщо не иска да слуша.
— И какво може да направи?! Да ме уволни?!
— Не говори глупости. Но каза повече да не водиш у дома това момиче.
— Отлично! Втасахме я!
Няколко дни след това ефирът беше празен. Мама се предаваше първа — питаше как върви работата; Петя отговаряше със закъснение, неохотно и небрежно. Затова пък седмица по-късно сам й писа:
— Майко! Ти въобще наясно ли си какво ми заявява той тук?
— Какво имаш предвид? Кой? — веднага отвърна майка му.
— Сама знаеш кой! Твоят Юрий Андреевич! Отказва да ми помага! На мен ми е ужасно необходимо да се запозная с един човек, той да ме представи пред него, а той ми прави лайнарски номера!
— Петя. Как може да говориш така за него.
— Той ми вреди! Напук ми прави! Решил е да ме възпитава, така ли?! Късно се е сетил!
— А може би просто не познава тоя човек?
— Всички познава! Сега без този контакт всичката ми работа спира! А от него се иска просто едно позвъняване!
— Добре, ще поговоря с него. А ти как си? Как е твоето момиче?
— Мечтайте си!
До края на лятото, докато на сцената Нина чакаше отпуската на Петя, задкулисието се движеше по своя си път.
— Ти вчера със своето беларуско момиче ли дойде? Видях я през прозореца в колата — любопитстваше майка му.
— Не! Съвсем различно момиче. Какво, той също ли надничаше иззад завесите?
— Колко си вятърничав, Петя.
— А стига, бе! Сега пък вятърничав! Поне двамата вземете се координирайте! Защото той ми наду главата колко хубави момичета има и какъв любовчия бил той, а какъв глупак съм аз, че съм се лепнал за една посредствена мацка. Която на всичкото отгоре не е местна. Като че ли той самият е московчанин.