— Е, не е любовчия, естествено, но цялото общежитие беше влюбено в него.
— Защо изобщо трябва да го слушам?!
— Да се беше качил при нас заедно с нея. Не е прилично да оставиш човек да те чака в колата.
— Аха, за да я изяде и нея?! Не, благодаря!
Миналата есен, когато Нина вече губеше самообладание, когато Петя й беше обещал Белек, майка му пишеше:
— Ама защо отказваш дори да поговориш с него за това? Нали знаеш как се развалиха отношенията ни с Коржавини. Защо не може просто да ги поканим на гости?
— Канете ги! Само че без мен!
— Ксюша е в Москва. Питала за теб.
— Ама каква е тая детска градина! Не се опитвайте пак да ни събирате!
— Не трябва ли да се извиниш, Петя? С нея трябва по-човешки да се отнесеш. Да си оправите отношенията.
— Той пак ме превръща в своя пешка, както винаги!
— Сам знаеш, че не постъпи правилно с нея.
— Мамо! Ако искаш да се сприятеляваш с Коржавини, предложи им някой друг! А аз отлитам с моята приятелка на почивка! Край!
— С коя?
— С вашата любима!
— Пак ли си с нея?
От почивката Хазин изпращаше на майка си снимки на балоните в Кападокия. И една своя, с Нина. Същата, на която и двамата се смееха.
Майката видя съобщението, но не отговори нищо. Тогава — след около час — Петя й писа допълнително:
— Можеш да му ги покажеш. Нека се задави — и се смя до сълзи чрез смайлита.
След завръщането им от Турция вероятно беше отишъл на гости на родителите си — след което майка му беше споделила:
— Не исках да ти го казвам, докато беше у нас. Беше някак нервен, сякаш не си успял да си починеш както трябва.
— Отлично си починах! Нервен бях заради друго!
— Заради какво? — изненада са майка му.
— Заради кого! Че извръща лице от мен, сякаш съм някакво лайно?
— Петя!
После дните ставаха по-кратки, смрачаваше се още по-рано, мракът се сгъстяваше, потискаше още повече. Нещо важно оставаше в невидимите за Иля разговори, информация за които можеше да накълве единство оттам, където бяха наръсени изсъхнали букви.
— Стига ми бъркахте в мозъка, ясно?!
— Просто искаме да ти е добре. Ти просто разбираш всичко неправилно.
— Вече ми е добре! Всеки път, след като се събера с вас, ми става гадно!
— Никога не съм ти казвала нищо такова, Петя.
— Затова пък той каза всичко! Ето какво е — че тя просто мечтае да се закотви в Москва на всяка цена, че й е все едно кой ще й падне, че съм глупак, щом съм хлътнал по нея! За родителите й! Инженери, и какво! Да не мислиш, че всички такива мечтаят да се сродят с вас?!
— Мразя, когато употребяваш жаргон в споровете.
— А аз мразя, когато се опитват да ме зомбират!
— Дори не съм сигурна какво означава това.
— А когато ме пита дали съм сигурен, че тя не ми изневерява? Когато ми предлага да й прегледам телефонната фактура? Това как ти се струва?! Не мислиш ли, че ще ми е по-лесно да й проверя самия телефон?!
— Петя, аз нямам нищо общо.
— Нищо няма да постигне с това, ясно ли е?!
— Успокой се, моля те. Може ли да те набера?
— Не! На съвещание съм!
През декември, преди тежката Нова година, от светлата част на деня оставаше само огризка. Забираше, гноеше.
— Защо веднага казваш „не“? Можем да ти го уредим анонимно, татко ти има познати специалисти. Може в „Ипатовка“ да лежиш, може и в частна клиника.
— Не, значи „не“! При мен всичко е нормално!
— Тя ли ти влияе така, Петя? Кажи ми истината, тя ли?
— Вие така ми влияете!
Преди малко по-малко от година. По-близко до повърхността — по-тъмно. Наближаваше зимната ваканция, която за Петя завърши с влизане в болницата.
— Нали на Нова година ще прескочиш към нас? Поне пътьом. Мама.
— Да. Какво да нося?
И в новогодишната нощ — в два часа — гнойната пъпка се пукна.
— Това какво беше?! Що за реч ми беше изнесена сега?! Това новогодишен поздрав ли беше, мамка му?!
— Прости му. Сам видя, че не беше трезвен.
— Не бил трезвен! На Нова година да ми говорят, че непременно трябва да се пазя и да си купувам презервативи само лично, защото такива като Нина могат тихичко да ги пробият? Че тя само за това си мечтае, да забременее от мен и да ви постави пред свършен факт?! На Нова година! На масата! Докато пием шампанско! Това нормално ли е?!
— Ненормално е, разбира се. Искаш ли да поговорим?
— И на Рождество пак ме поканете! Че не можах да го изслушам до края!
И после — когато празниците на Петя примигваха с криви емотикони — майка му се опитваше да му позвъни, питаше го защо не отговаря, а той й се озъбваше и отказваше.