От лявата му страна остана лобненското паркче: четири пейки, подредени на квадрат в подножието на гигантски електрически стълб, и скупчените наблизо брезички, хилави и посърнали от близостта на високото напрежение. Въпреки сипещата се ледена сол на пейките дежуреха мами с колички, хранеха децата с кислород.
Свърна по „Батарейна“.
Мина покрай паметника на самата Батарея, която по време на войната отбранявала Лобня: постамент със старо зенитно оръдие, монтиран сякаш в огромен, облицован с гранит окоп. По вътрешните стени на окопа — плочи с фамилиите на загиналите герои.
Има само един тесен вход откъм улицата, иначе вътрешността на окопа отникъде не се вижда. Тук обикновено идваха да пушат със Серьога след училище, а до тях клошарите се тровеха с водка от шишета с нечетливи етикети. Иля и Серьога четяха фамилиите по плочите, търсеха: на когото се паднат по-смешни, той печелеше. Клошарите трудно говореха за живота в своята паралелна вселена. Иля запомняше думите. После ходеха у Серьога да играят на плейстейшъна, докато не се върнат родителите му. А след това се прибираше сам пеша, за да проветри цигарения дим. Ако майка му го хванеше да пуши, боят нямаше да му се размине.
От Батареята притича през улицата — и ето че започна „Деповска“. Сърцето го сви.
Двор, ограден от шрушчовки: тъмнокафяви тухли, бели рамки на прозорците. Заснежена изкривена въртележка. Голи шестетажни брези.
Вече се показа и домът му, Иля дори намери своя прозорец, страничния. Майка му дали го вижда? Сигурно вече тича да го види, докато храната се топли. Той й помаха.
Мина покрай гаражите.
Контейнерът за отпадъци е изрисуван с персонажи от „Союзмултфилм“: Лъвчето, Костенурката, Мечо Пух, Прасчо. Избледнели, лющят се, смеят се. Над гаражите е намотана бодлива тел: там, отзад, е територия на железопътното депо, на което е кръстена улицата. Старица троши на гълъбите около контейнера хляб и в замяна на хляба ги възпитава. Непознато момиче в кадифена домашна дрешка изтича навън, за да изхвърли боклука. Видя Иля: щяха да се срещнат край контейнерите. Тя сви встрани, за по-сигурно, и заситни в студа към по-отдалечения контейнер със своите пакети. Иля само тикна ръце по-дълбоко в джобовете.
Входът.
Вдигна пръст към бутоните на домофона. Зави му се свят. Бутоните бяха същите като преди седем години. Вратата беше същата. Но пръстът беше съвсем различен. А входът — отвътре — нали е същият? И апартаментът. И мама.
Натисна: нула, едно, едно. Позвъняване. Зажужа. И сърцето му се преобърна. Не мислеше, че ще се развълнува. От какво толкова да се развълнува?
Толкова пъти си беше представял този ден. Колко беше мислил за него. Когато в колонията се налагаше да търпи, мислеше за този вход, за този домофон. За завръщането. Какви ли неща не му се налагаше да яде — само и само за да се върне. За да стане отново нормален.
Как?
Ще отиде да си доучи. Мама му казваше по телефона: „Не бива да им позволяваш да те осакатят. Толкова години ти отнеха, но ти си все още млад. Всичко ще оправим. Веднъж успя да влезеш в МГУ без подкуп, успяхме да те подготвим някак си, ще успееш и да се върнеш. Ако не във филологическия факултет, ако не в МГУ, то нещо друго. Ти си талантлив, имаш гъвкав ум, само не му позволявай да закостенее. Не си позволявай да озверееш. Имаш защитен слой. Той отблъсква всички гадости. Каквото и да ти се случва там, в затвора, не го допускай вътре. Все едно не се намираш там. Все едно това е роля, която трябва да играеш. А своето истинско аз си скрил във вътрешния джоб и изчакваш. Само, за бога, не се опитвай да се правиш на герой. Прави каквото ти казват. Иначе ще те пречупят, Илюша. Ще те пречупят или ще те убият. Системата не може да бъде преборена, но може да се направиш незабележим и тя да забрави за теб. Трябва да се изчаква, да се изтърпи. Щом се върнеш, всичко ще оправим. Съседите ще ни гледат изпод вежди — ще се преместим в твоята любима Москва. Там никой не познава никого по физиономия, там хората помнят по един ден. И момиче ще си намериш, тъй се случи с нея, с Верка, мога да я разбера. Само се върни жив и здрав. Та дори и с рисуване, щом искаш. Двайсет и осем години — всичко едва сега започва“.
Домофонът мълчеше.
Така, още веднъж. Нула. Едно. Едно. Може да е отишла да пазарува? Сметана няма или хляб. Иля се огледа разстроено: нямаше ключ за вкъщи. Без майка си не можеше да се прибере.
Натисна студената брава.
Отстъпи няколко крачки назад. Намери прозореца си на третия етаж. Прозорчето за вентилация леко открехнато — проветрява кухнята — а в останалите прозорци се отразява променящото се циментово небе. Смрачава се. Не е ли време да запали лампите? У съседите вече свети.