А той ти втълпи в главата мисълта за тая работа. Помолих поне да не е при наркотиците. Всъщност чичо Паша го подстрекаваше, Колцов. Пращай, вика, при нас твоето момче, аз ще го наглеждам, а после се премести в Питер.
Петя!
Ти, разбира се, може да смяташ, че това са мои майчински чудатости или, както ти обичаш да казваш, ереси, но аз съм убедена, че в този живот всеки човек си има предназначение. И в тази работа ти не си на своето място. Та аз помня как в началото изобщо не я харесваше. Как не ти допадаше дисциплината им, редът, твърдоглавието, бюрокрацията. Баща ти през цялото време искаше да си като него, а ти си съвсем друг човек.
Някак си изпуснах момента, в който си започнал да изпитваш удоволствие от работата си. И силно се укорявам за това. Защото сега разбирам, че си я обикнал заради някои неща, които много са те променили. Но въпреки това си мисля, че все още не е късно нещата да си дойдат по местата. И този случай, този скандал е отличен повод за това.
Ти непрекъснато ми се оплакваш от баща си. А аз какво мога да направя? Самата аз мога да ти се оплача от него. Само той знае как се вършат правилно нещата. Той решава всичко вместо всички. Най-добре разбира хората. Свикнал е да съди всички. Знае цената на всичко. И никога не признава грешките си. Такъв човек е. А аз живея с него през целия си живот.
И той твърде често се оказва прав, Петя. Макар да е трудно да го слушам, аз разбирам, защото той самият никога никого не слуша. А най-важното е, че е свикнал да побеждава във всички спорове. Сам знаеш, че обича да казва: „Водата пробива и камъка“. Ако достатъчно дълго настояваш на своето, хората се предават. И после сами се убеждават, че той е бил прав от самото начало, че му и благодарят за това.
И ти така започна тази работа.
Много ще се постарая той да се съгласи, че тя не е подходяща за теб, Петя. И те моля да ми помогнеш с това. Не се дърпай, признай му, че е прав по други въпроси. И не искай от него извинение — сам знаеш, че изобщо не умее да се извинява. По това вие двамата много си приличате.
Много те обичам и много искам да ти помогна.
Твоя мама“
На това писмо Петя беше отговорил почти незабавно:
„Майко, изобщо не мисля да се махам от тази работа и нищо не трябва да го молиш. Тук съм си точно на мястото, това е просто еднократен случай, ситуацията наистина е идиотска, но аз сам ще се оправя. Каквото съм искал или неискал, докато съм учил в академията, отдавна е хванало мухъл. Аз съм голям човек и ме остави сам да реша какво да правя. А пък на него му предай да си търси друг камък за водата. Ако сте пак на тая тема, че трябва да ходя да се кланям на Коржавин и да се покайвам, то благодаря, но няма нужда. Може вече да се успокоите и да уважавате избора на своя син. И стига сте ме държали тук, нима смятате, че не мога да се измъкна сам, щом ми се прииска? Чао!“
Случилото се с Петя започна да се проявява в по-ясни, по-мрачни цветове. Иля все още не бързаше да го съди, искаше да разбере какво бе станало след това. Започна да се рови в чуждите писма — те бяха по-пълни от съобщенията, по-изповедни.
Съобщенията се издигаха от миналото нагоре, а писмата, обратното, вървяха надолу. Чрез тях Иля започна да се издига от дълбината по-близо към настоящето. И точно там, в болницата, намери още едно писмо, изпратено сякаш от майката, а написано от друг човек.
„Пьотър,
Не си вдигаш телефона, значи те е страх. Не вдигаш, защото знаеш колко жестоко ме закопа. Добре, ще се наложи да ти пиша от майчиния адрес, поне така може да го прочетеш. Вместо да помолиш за прошка, да си завреш езика в задника и да правиш каквото ти казвам, за да не затънем всички окончателно в тая каша, ти продължаваш да риташ! Да, само че ситуацията е такава, че освен на мен няма на кого другиго да се надяваш, синко. Както обикновено! И всичките ти опити да се правиш на възрастен и зрял, само ще усложнят нещата. Тъкмо бях започнал да си мисля, че накрая си пораснал и поумнял, и ти ми доказваш, че е точно обратното. И как го доказваш! Всъщност си оставаш все същото вечно сукалче и мамино синче, което трябва да бъде водено за ръчичка през живота и по служебната стълбица. Поне признай пред себе си — без мен не можеш нищо да постигнеш. Само се правиш на кадърен и изобретателен, а когато се получи някаква ситуация — веднага се криеш зад татковия гръб. И дори не помисляш, че за мен това може да бъде още по-опасно, отколкото за теб. Държиш се като слабак. Ама защо „като“? Ти си си слабак. Ти и твоята вечна наркомания, сам не си на себе си господар. И на всичкото отгоре си мъж под чехъл — само да ти свирне оная твоята, и тичкаш при нея с подвита опашка. Сигурен съм, че точно тя те тласка към наркотиците. А си не само слабак, ами и тъпанар. За да се изложи човек толкова глупаво, както го направи ти, дори да си бил дрогиран, се искат умения. Ти професионалист ли си, или какво? Знаеш, че тате няма да е винаги до теб, за да те измъква за ушите от лайната. Може и майка ти да е права, че ти не си роден за тая работа? Накратко, нещата са такива. Сега те копаят под мен, заплашват, че ще заведат дело срещу теб, искат да се махна. Намерили някакъв блатен за моето място. Изходът тук е само един и не искам никакви физиономии. Освен Борис Павлович няма кой друг да ти помогне. Той има нужните връзки да те измъкне. Но заради твоето донжуанство, а най-вече заради онова, в което вкара Ксения, а после я и заряза, знаеш как се отнася към нас. Ако аз отида сега при него да ходатайствам за теб, той още на прага ще ме прати по дяволите и ще бъде прав. Така че прави каквото искаш, но си оправи отношенията с Ксения. И повече не ми тикай под носа своята минска проститутка, ако не искаш директно да я депортират по дяволите. А дотогава си седи тихо в болницата и не си подавай носа навън, докато нещата не се успокоят, ако не искаш директно оттам да те прехвърлят в Лофортово. Ясно ли е?“