В главата му гъгнеше неразбрано и скучно синият прокурор, Иля го слушаше с половин ухо, но нямаше смисъл да го слуша, и така всичко беше ясно. Ожесточеното пиянство на Кучката, злобното парадиране със снимки с всякакви курветини, страхът му в петък да остане дори за миг сам, и готовността му да се раздели със случайната жена, страхливото мълчание в отговор на Нинините съобщения и признанието му, съставено почти докрай и въпреки това неизпратено…
Резултатът бе обвинително заключение.
Излизаше, че на съвестта на Иля лежеше не един живот, а два. Две души. Една виновна и още една: невинна.
10
Нямаше сили вече да чете Хазин, всъщност нямаше сили за нищо. Пийна топла водка, усили звука на телевизора и заспа на масата. В съня му майката — на вид Петината, а по характер Илината — го развеждаше на екскурзия из моргата. Беше му обещала да му покаже нещо, а после, както се случва, ролите се смениха и вече Иля искаше да й намери някакъв мъртвец под хилядите двойни чаршафи, където редом дремеха щастливи съпрузи. Търсеше и се страхуваше да го намери — вероятно ставаше дума за Петя, макар че защо да се страхува майка му от Петя?
Накрая сънят свърши с това, че под един от чаршафите намериха самия Иля със здраво стиснати очи, и се стигна дотам, че Иля екскурзоводът се събуди, облян в пот и треперещ от страх, че пропада в бездна.
По телевизора оживено бърбореха за тренировките на Националната гвардия, колко добре е екипирана и как умее да се бори с тероризма: по полигона се премятаха презглава разни хора без лица.
Придвижи се на сляпо до стаята си, нави часовника за седем и заспа безпаметно.
Събуди се сам, пет минути преди алармата. Спомни си, че някой от съня му го беше освободил от вършенето на важни дела, но какви — не помнеше.
Погледна към телефона — там имаше съобщение от майката.
„Нина лежи в 81-ва болница. По телефона нищо не казват. Само лично.“
Отиде под душа. Кога беше успяла майката да се примири с Нина? Та нали през септември през зъби признаваше съществуването й. А сега вече и номера й има? И разговарят. Значи още не беше стигнал с четенето до този момент. Иля гребеше с мръсна ръка от хазинския мобилен телефон, но той беше бездънен.
Какво искаш да знаеш, мамо, попита я Иля. Какво подозираш?
Страх те е да си вземеш грях на душата? Страхуваш се, че вече си го взела? Взела си го, мамо. Ти и бащата.
Нали той винаги трябва да е прав. И последната дума в споровете трябва да е негова, нали? Искаше да надделее над сина си, искаше да го пречупи, да го накара да зареже момичето? Страхуваше се, че тя ще забременее и чрез това ще ви принуди да се примирите?
Ами ето: той победи. Предай му поздрави. Няма да има примиряване. Какво пак не е наред?
Не му се искаше да излиза изпод горещата вода. Не му се искаше да се преражда отново в Хазин.
Трябваше да поживее малко и заради себе си: днес е датата, на която трябва да се яви на отчет в ОВД. Законът дава три работни дни след освобождаването. Ако се извади пътят от Соликамск, днес е точно третият.
В този момент се сети: та нали и на „Кутузовски“ трябва да ходи! Там Игор ще направи доставка. Нещо трябва да вземе. В дванайсет, до сметището, пети вход.
Не, не трябва да стои тук в ембрионална поза.
Там, навън, просветва понеделникът. Време е Хазин да се готви за работа. Той сигурно също е ставал в седем, за да може в девет да е там. Къде е живял? Дълго ли е пътувал? И къде? Кого е трябвало да срещне в коридора, докато върви към кабинета? С кого е делял кабинета си?
Всеки, с когото щеше да има контакт днес, би могъл да му позвъни. Да попита: къде си?
Къде съм? На Трехгорка.
Спря душа, избърса се с кърпа, направи си чай, сипа захар за закуска. И изведнъж: телефонът. Кастанети, китари, испански: Soy el fuego que arde tu piel. Soy el agua que mata tu sed…
Погледна: МАМА.
Часът е осем и половина, майко! Какво искаш? Осем и половина е, спя.
Не прекъсна обаждането. Остави я да звъни, мислеше, че ще се откаже. Но веднага след първото позвъняване започна второ. Прослуша и второто — последва трето.
Едва тогава й написа: „Спя“.
„Не можеш ли да поговориш с мен? — беше отговорът. — Тревожа се!“