„Защо?“ — попита я предпазливо Иля.
„За теб и за Нина. Какво става с нея? Вдигни си телефона!“
„Майко. Сега не мога. Ще разбера. Недей да се пенявиш.“ После се сепна, поправи на „паникьосваш“.
„Върви при нея, моля те, разбери какво става. Нима ти е все едно?!“
„Ще отида, ще отида!“ — предаде се Иля.
„Недей да отлагаш! И намери възможност, моля те, да ми се обадиш през деня.“
„Добре!“ — незнайно защо й обеща той; и започна да търси в интернет телефона на тази осемдесет и първа болница. Намери: в Москва, в Алтуфево, на улица „Лобненска“. Прочете отново името на улицата — не вярваше в съвпадения. Но ако не беше съвпадение, тогава какво?
Потънал в мисли, набра номера на болницата, посочен тук, в Яндекс. После се сепна: за кого да пита? При вас ли лежи моята Нина? А фамилията?
Писмата тя не беше подписвала с фамилията си, пощата беше безименна: нинина и край.
Блъска си главата, докато разбере как да я намери. Щом бяха летели заедно до Турция — значи Петя беше купил билети. Влезе в пощата, там потърси по ключови думи: Турция, Белек, полет. Намери два билета от есента към лятото, от московския сълзлив октомври към турското топло безвремие. Хазин Пьотър и Левковская Нина. Левковская. Здрасти.
— Болница, бюро справки.
— Добро утро. Бих искал да разбера какво е състоянието на Нина Левковская, която лежи при вас от четвъртък.
— Отделение?
— Ами… Може би гинекология. Вероятно.
— Има такава. Елате, ще разберете в отделението. Носете си паспорта.
— А по телефона не може ли?
Сигнал свободно.
Какъв глас: хриплив, още отсега груб. Защо? Та нали на тях им звънят в трепетно очакване, сякаш това болнично бюро справки решава съдбата на хората. Но не, тя няма право дори присъдата да съобщи. Защо тогава с такъв тон? Може в оня край на линията да са се изморили от тая тревога. Осем часът сутринта, а вече изморени. Още от вчера, от винаги. С такъв служебен тон да не би случайно да не закачи от нещастието на обаждащите се. Лекарска маска.
Позна с гинекологията. Значи и всичко останало е познал. Защо тогава е още там? Колко дни ги държат след аборта? Може нещата да са тръгнали на зле?
Иля стана, разходи се из апартамента.
И какво тогава? Да иде?
Майката на Хазин седеше на тръни. Иля го чувстваше: ако просто продължи да я пропъжда, да я обърква и да не й дава нищо — тя нямаше да може място да си намери от тревога. Трябваше да й помогне да повярва на Иля, да се включи в играта.
Трябваше да разбере какво става с Нина.
Провери как да стигне дотам. Вкара маршрута в навигатора и пресметна примерното време — един час от къщи до осемдесет и първа.
Удобно нещо. Ако можеше и съдбата така да се определя: в точка А да набереш настоящата позиция, в точка Б — до какво искаш да достигнеш. И Яндекс ти обяснява — първо пеша хиляда километра, после с влак три години, после два брака, три деца, работа само тук и тук, за такъв и такъв период. Продължителност на пътя — четирийсет и пет години, но има алтернативен маршрут.
Подобно нещо щеше да спаси Иля. И Петя щеше да спаси.
Щеше да успее с всичко. До болницата един час, оттам до „Кутузовски“ също не повече от час. Може и на майката да угоди, и Игор да успокои. За кратко. Но задълго и без това не е необходимо.
В девет и половина все още беше тъмно. Сънени хора чакаха на модерните спирки мръсните автобуси. Редуваше се сняг с дъжд. Не се виждаше нито слънце, нито луна.
Отиде пеша до депото — оттам го посъветваха да хване електричката до Лианозово.
Движеше краката си, разливаше топлина по жилите си, подлагаше лице под мокрия вятър — и живваше. У дома беше хубаво, уютно, но беше и гробница. А тук, навън, някак си вярваше в живота. Завиждаше само на хората, които имаха пред себе си неизвестно колко време.
Излезе на перона. Застана до другите пътници, огледа ги.
Излезли са от някакви апартаменти, целунали са някого за довиждане, казали са на някого, че ще се видят вечерта. Апартаментите са еднакви, из цялата страна или четири вида правят, или седем. Целувките сигурно всичките са еднакви. А как се получава така, че всеки има своя живот?
В електричката всички гледаха в телефоните си. Бяха се отучили да бъдат сами, твърде празно им се струваше. Просто пътуването от Лобня до Москва си е жива мъка. Докато тялото се поклаща, умът трябва да бъде зает с нещо.
А на Иля не му трябваше.
Просто помнеше къде отива и за какво. А толкова му се удаваше да забравя! Все едно на работа отива, както всички. Или на училище.
Внезапно осъзна, че скоро ще се озове на няколкостотин метра от Нина. Не от електронно светещата телефонна Нина — а от избледнелия жив човек. Човека, в когото се беше влюбил задочно и когото неоснователно беше осъдил. Прости ми, Нина. Не исках да потопя теб и твоето дете. Просто трябваше по-рано да зарежете Кучката, за да поеме сам към дъното.