А с теб, Петя, как иначе да постъпя?
Иля пъхна ръка в джоба си, обхвана с пръсти замръзналия телефон.
Колкото и да се опитваше майка ти да те измъкне, да те изтръгне от блатото, все напразно. Щеше ли Иля да убие Кучката, ако онзи не беше станал ченге, а адвокат? Щеше, реши Иля. А може би не. За нас с теб, Хазин, няма прости отговори.
Ами ако просто се бяха разминали на Трехгорка? Ако не беше тръгнал да показва снимки и да ми дава поводи? Ако ми беше позволил да изтрезнея спокойно, не ме беше дразнил? Ако беше пожалил и мен, и Нина?
Може би нямаше. А може би да.
В зоната често си беше представял как един ден ще се срещнат. И понякога го убиваше, да. А понякога просто го караше да хленчи. Но това са затворнически фантазии, чекия за справедливост, усмихна се накриво Иля. Обезумя. Жалко, помрачи му се разсъдъкът.
Ако майка ми не беше умряла, и ти щеше да живееш, Кучко. Тогава и сатаната щеше да си спи спокойно във вътрешния джоб.
Ако не беше тая магнитна буря.
Ако Нининият магнитен щит не се беше разредил, а беше проработил и те беше запазил. Дали щеше да помогне? Най-добре щеше да е изобщо да не ми беше отнемал живота. Тогава и аз щях да ти оставя твоя. А ти би ли могъл да го направиш?
Хубаво щеше да е изобщо да не се бяхме срещали и да съществувахме в паралелни светове. А ние се свързахме, животът и близките ни се сплетоха в дебело въже. Ако не се бяхме срещнали — майка ми сега щеше да е жива. А ти щеше да чакаш дете. Щеше да пребориш страха и да го чакаш. За всички щеше да е по-добре.
Не. Няма смисъл от тоя разговор.
Твърде много стрелки имаше по пътя и винаги свивахме не накъдето трябва. И ето, релсите ни отведоха дотук. Депото: началото и краят.
— Гара Лианозово.
Слезе, направи справка с телефона, намери спирката на нужния автобус. Зачака. Докато чакаше, леко трепереше. Защо отива в тази болница? По същата причина, поради която беше отишъл вчера в болницата при майка си: да се убеди в безвъзвратността. Не беше студено, но потрепери.
Автобусът разтвори топли врати, пропусна го в себе си. Шофьорът му взе парите. Всички взимаха. Дано да стигнеха до края. Вратите се затвориха и автобусът потегли през снега срещу вятъра — дом на колела.
Болницата представляваше олющени сгради, разпръснати върху снежен плац зад ограда. Охраната спеше, вратата на портала зееше широко разтворена. Наложи се да ги буди, за да попита в кой корпус се намира гинекологията.
Премина разядена от ръжда бяло-червена „Газела“. В нея седяха весели хора. Охраната му махна да тича след нея. Иля го остави на мира.
Бърза помощ се залепи за приемната като кученце към цицката на майка си, санитарите започнаха да изнасят черен чувал.
Ето го корпуса.
Риж младеж без шапка рисуваше с крак по снега букви, като вдигаше глава нагоре, към прозорците на родилното. Буквите бяха с такива размери, сякаш младежът беше претърпял корабокрушение и искаше да го спасят самолетите. Иля нищо не можеше да разбере от земята. Видя само „Б“ и „Л“. Благодаря?
През фолиото, като от огледало, през прозорците надничаха към света бледите родилки. Над тях се носеха облаци. Лицата не можеха да се различат: една от тях изпадаше в умиление, останалите завиждаха.
Младежът беше нетрезвен и весел. На Иля му се прииска да го удари заради радостта му.
— Левковская Нина — каза той на регистратурата.
— За днес още нищо няма, след дванайсет ще има — разочарова го лелката с рядка, опърпана опашка, но веднага го и съжали. — Ако искате, се качете в отделението и попитайте лекаря, днес посещенията са разрешени в първата половина. Двайсет рубли за медицинските терлички.
Незнайно защо сърцето му се разтуптя. Глупава работа: тук никой не го познава, никой няма да го разпознае. Дори да се сблъска лице в лице с Нина в коридора — какво? Нищо. Той не й е никакъв.
— Добре.
Асансьорът беше огромен, не за правостоящи хора. Отвътре беше железен. Пълзеше нагоре тежко и упорито. Иля го уговаряше да се изкачва още по-бавно, но той все пак пристигна.
Гинекологията беше прясно боядисана, не приличаше на зала за мъчения. Но точно до асансьора пушеха жени с посивели лица. Никой не се осмеляваше да им забрани. Изгледаха го враждебно. Той не ги попита нищо.
Влезе в бежовия коридор. Терлиците се пробиха, изпускаха по пода уличен сок. Някъде гъгнеше телевизор. Зад една затворена врата плачеха. В сестринската стая шумолеше чайник. И всичко това ставаше тихо: животът тук някак си се смущаваше.