Беше от Нина.
„Накратко, избягах оттук. Нищо няма да правя. Реших го твърдо. Не мога, не мога! Когато можеш, позвъни!“
Иля го прочете още веднъж. И още веднъж.
По тила започнаха да го гъделичкат огнени мравучки. Носът му се запуши.
И в гърдите му се затопли; сякаш беше пил водка. Засмя се хрипливо.
И й написа, без да се замисля: „И слава богу!“.
11
И в отговор получи смайлита: щастливи. Каквито Петя не беше получавал от няколко месеца.
Прииска му се да излезе навън, да се измъкне от подземната навалица — на въздух. Изстреля се от седалката и изскочи от вагона на платформата. Освен Иля още някой се усети, че трябва да слиза, но не успя — и влакът го отнесе към „Александровската градина“. А топлият въздух понесе Иля нагоре, по стъпалата, към улицата.
Как да говори с Игор?
Реши да мълчи и да изчака той пръв да го потърси. Не се наложи да чака дълго. Още преди да излезе от метрото, Игор му позвъни. Иля не отговори, вместо това му изпрати Петините букви.
— Сега е неудобно, пиши.
— Ти какво? — веднага се отзова Игор. Иля изчакваше. Да му признае ли, че не е намерил никаква пратка? А дали изобщо е имало такава? Може и да е имало, но някой друг беше преровил сметището преди Иля и я беше намерил. Или го проверява?
— Проверяваш ли ме? — написа му сърдито Иля.
— Кой беше тоя тип? Изглежда странно — попита Игор.
Значи все пак го беше видял.
Беше го видял и можеше да го разпознае. А дали не го беше снимал? Би могъл. А да го намери в базата?! Там, на сметището, Иля носеше шапка и си беше вдигнал качулката. Но ако някой го беше проследил до метрото… Веднага си спомни човека, който остана затворен в стъкления влак, след като не успя да изскочи след Иля.
— Клиент от бившите — отряза го Иля. — Какво те интересува?
— Ако искаш да го вземеш, сам ела — захапа го Игор. Страхуваше се.
Страхуваше се от нещо. От Петя? Защо? Трябваше да се отърве някак от него, да отбие удара: някак типично по хазински. Игор К. слушаше внимателно, чакаше Иля да сбърка. На сметището не бе имало никаква пратка, осъзна Иля. Имаше проверка.
— От какво те е страх? — попита го директно той.
— Това да не са вашите с ДС игрички?
ДС, порови се Иля. Денис Сергеевич? Онзи същият допълнителен началник на Петя. Който и за шишчетата звъня и обещаваше да го свърже с правилните хора. А днес… Чака някъде Хазин.
— Какви игрички?
— Да се издъня на тая тема?
— Напразно се тревожиш.
Мислеше си, че тук Игор е ловецът, а той самият се чувстваше плячка.
— Чий беше онзи микробус в двора? — продължаваше да се дърпа Игор К.
— Не съм бил там. Ти сам определи мястото. — Иля започваше да набира увереност. — Да не смяташ, че се опитвам да те проваля?
— Няма да се изненадам, Хазин.
— Ерес — изплю любимата Хазина дума Иля.
— Аз да свърша цялата работа вместо вас двамата с ДС и неговите хора да ме приберат заради това. Такъв ли е планът?
Иля се спря: тук съвсем нагази в блатото.
Какви хора могат да задържат Игор? От кого изобщо може да се страхува той, оперативникът от отдела за контрол на наркотиците? От Управлението за вътрешна сигурност.
— Ти там нищо не беше оставил, нали? — попита го Иля. — На сметището?
— Половин час закъснение, Хазин. Аз бях там навреме. А той не.
— И психяса — реши Иля.
— Аха. А Синицин? Привет на Денис — пусна гримаса Игор. — Елате да го вземете заедно.
— Никъде не съм се разбързал.
Сега беше идеалният момент да се скара с Игор: колкото по-дълго не се виждаше с него, толкова по-сигурно. Игор се усети и се умълча.
Иля почака, почака, позамисли се: дали пък не беше успял случайно да се разкрие?
Според откъслечните сведения, които беше насъбрал от месинджъра за Петя и неговите другари, лесно можеше да се досети какви ги бяха вършили — като цяло; но нали дяволът се крие в детайлите.
Ясно беше, че Игор не вярваше на Хазин и се страхуваше от предателство. И очевидно имаше основания за това. Да върви по дяволите той и всички останали: Иля нямаше желание да задълбава в техните сметищни игри. За тях му бе достатъчно да знае толкова, колкото за карта на минно поле, за да може внимателно да се взира в лъскавите паяжини — току-виж някъде има опъната жица.
След като не получи нищо повече от Игор, той тръгна нагоре.
Времето се беше променило: слънцето надничаше през пролуките в облаците, в небесната твърд се бяха появили златисти жилки. Земята беше обсипана със светли петна и затиснатата със сив камък Москва се размърда. Хората под слънцето се усмихваха, вятърът се успокои, снегът беше по-топъл.