Трябваше да действа спешно.
Да измисли нещо, да се защити. Но есемесите на Денис Сергеевич удряха като чук по главата на Иля: един, втори, трети, не му даваха възможност да се освести, не му оставяха време да измисли лъжата.
„Смяташ, че ще ти се размине заради работата?! Не, малкият, така няма да се получи. Я влез в Уотсап, ще ти пратя да чуеш нещо!“
Иля го послуша, отвори Уотсап.
След минутка пристигна звуков файл.
— Ето го. Ето, излезе от колата.
— Да, виждам. Вече всичко работи. Устройството в чинията активно ли е?
Прозвъня желязо — сребро върху порцелан.
— Казват, че всичко се записва. Ами ние тук се подсигуряваме. Това е. Давай, Макс, отдръпни се. С него трябва да сме тет-а-тет.
Хлопна врата, хостесата измяука нещо любезно, чуха се стъпки. Наоколо мърмореха хора — близко, но и далеч, ненужните им разговори не пречеха на записа на нужните думи.
— О, Пьотър! Здрасти! Как е швейцарският часовник!
— Здравейте, Денис Сергеевич.
— Гладен ли си? Тук съм поръчал всякакви мезета. За основното теб чаках.
— Ами аз водичка само, ако може. Вече обядвах.
— Ами ти си знаеш. А аз ще пийна. Танюша! На него водичка, на мен водчица. Имате много красиво клинче!
Хихикащата сервитьорка прие колоритната поръчка: много беше огладнял Денис Сергеевич. После се посмяха още малко за дреболии: Денис се заливаше от смях, а Петя се смееше предпазливо, със запъване. Но Иля не превъртя напред. В смеха има повече истина, отколкото в думите.
— И какво, Пьотър? С какво си дошъл? Какви дарове ни носиш?
— Донесох главата на баща ми — нервно се изхили Хазин.
— А ние я очаквахме! Давай, вади, ето и чиния се освободи! — Отново звън на сребро върху мрамор.
— Ама аз в преносен смисъл — хихикна отново Петя.
— Е, то и аз в преносен! — разсмя се Денис Сергеевич. — Добре, не се измъчвай!
— Накратко, имам адресче — зашумоля хартия. — Ето, препишете си го. Това е баня. Собственик е бивш съкурсник на баща ми. Там си правят събирания веднъж на две седмици. С проститутки. Баща ми също ходи. Редовно. Както и други хора от управлението.
— Науменко? — с очевиден интерес попита Денис Сергеевич.
— Понякога.
— Е, Пьотър… А ти откъде знаеш за това? През ключалката ли наднича?
— Има ли значение? — поколеба се Хазин.
— Всичко е важно! Щрихи към портрета!
— Води ме няколко пъти със себе си — промърмори Петя.
— Ето това е възпитание! Браво на баща ти! Предавал е опита си на подрастващото поколение? — добродушно изхъмка Денис Сергеевич.
— Може и така да се каже. Имахме разговор с него… За женитба. Така реши да ми покаже, че сватбата не означава край на света. Както и… Да ми покаже, че двамата си приличаме. Вероятно. Дявол го знае.
— А това е известен способ за завоюване на доверието — съгласи се Денис Сергеевич. — Тук, в нашата страна, всички важни сделки се сключват по този начин. Младите, разбира се, се дърпат, но те са слабаци, само на подписите вярват, а и едва ли вече използват живи жени, само на порно карат. А баща ти е от старата гвардия, разбира кое какво е. Нищо не ни обединява по-добре от съвместното грехопадение. В сауната с курвите е най-добрият тиймбилдинг! — Той отново се разсмя.
— Ами горе-долу е това. Оборудвайте го с наблюдателна апаратура и всичко необходимо.
— Благодаря за съвета, Пьотър! Но! — Денис Сергеевич цъкна с език. — Самият ти не си за първа година в тази професия. Със своите какво, не се ли напарвате така? На началството този филм едва ли ще направи някакво впечатление. Това или на някой „Лайф“ да го подхвърлят, или… Всъщност в целия свят има само един човек, който може наистина да се изненада от тази хроника. Майка ти. А мислиш ли, че тя не знае за бащините ти сбирки?
— Със сигурност не! Не би му простила!
— Ако знае, че той знае, че тя знае, няма да прости. А ако той не знае, че тя знае, то няма какво да се прощава. В такава възраст на жените им е трудно да започват нов живот. Но добре. Добре, Пьотър. Да опитаме. Не е зле това. Повече от нула. Това е една такава мъничка кукичка, на която ще закачим Юрий Андреевич. А ако ни провърви, и други стъпили накриво граждани.
— А вие ще закриете ли делото ми? — след кратка пауза промърмори Хазин.