Сякаш някаква прозрачна сянка, но не сянка, а бяха разгърнали някакъв беззвучен целофан в човешки ръст. Нещо безплътно, но се движи, живо е.
Ти ли си се залепил за мен още оттам, за да ти покажа пътя към дома ми?
Сърцето му замря. Иля се обърна рязко: с лице към онова.
Това беше просто кълбяща се пара.
От горещата вода в очуканата вана се вдигаше пара и се виеше в силуети.
Пара.
14
Вторник се оказа с плюсови температури и безоблачен.
Облаците се бяха разпръснали още през нощта, сякаш бяха репетирали за някой държавен празник. Върнаха топлото и дори пуснаха абсолютно пролетен на мирис въздух. Хората мижаха под импортно яркото слънце и се опитваха да се усмихват. Лъчите се пречупваха през вагонните стъкла и върху тях започваха да си личат следите от парцали и въглищна прах.
Освен това от Нина пристигна веселото:
— Добро утро! Времето е изумително! Искам да се разхождам с теб!
— Добро! — съгласи се той. — Работя!
Иля напъха пакетчетата в обувките. Минаваше уверено покрай ченгетата, които стояха като бент във всеки поток: гледаше в телефона и това сякаш го правеше невидим за тях. Като че ли човек с нов айфон не може да бъде убиец и наркодилър. Само че кучетата им не разбираха от телефони, затова и беше скрил прашеца в обувките, за да притъпи миризмата. И пакетчетата убиваха, притискаха се към стъпалата, напомняха за себе си.
В последния момент реши да предупреди Гоша, че вместо Хазин ще дойде друг — за да може онзи да отиде на уговореното място с парите, да е вече сигурен, че дозата му ще се появи, и предвкусването да затули недоверието. Първо получи от него съобщение в Уотсап, че закъснява, след това — че е пристигнал. И едва тогава написа: „Спешно ме извикаха по работа, един мой човек ще ти донесе“. Не попита Гоша дали това го устройва, а и Гоша не възрази. Дрогата го заливаше покрай Иля със своите ласкави вълни, замъгляваше разума му.
Кафенето се оказа ресторант; Иля влезе в него с вид на заблудено куче. Наоколо седяха богати източни мъже, облечени в костюми, недостъпни момичета, на една маса смътно познат актьор маниерно обясняваше за някакъв свой филм. Миришеше на пресен хляб, до входа имаше витрина с ювелирни кифлички. Охраната попита Иля дали някой го очаква; очакваха го.
Гоша се въртеше на диванчето с лице към входа, веднага разпозна Иля. Погледите им се срещнаха — осъществи се контакт. Гоша приглади косата си — русолява, разрошена — и Иля се усмихна.
— Пьотър ли те праща? — попита за всеки случай, макар вече да беше протегнал ръка. — Какво, работа ли има той?
— Зает е. Парите носиш ли?
— Всичко нося! — увери го Гоша. — Бързаш ли? Ще хапнеш ли с мен? Че си бях направил планове, а Петя ми ги провали с тая работа. Тук има страхотни каши, сирниците са просто супер и май фейвърит — картофени тиганици със сьомга. И сметана. Опияняващи. С удоволствие ще почерпя. Дъ френд оф май френд из май френд. Как ти викат всъщност?
— Петя. Също Петя.
На живо Гоша не беше толкова противен, както на оная снимка, която беше пратил в събота на Иля от клуба. Обикновен младеж, малко по-възрастен от Иля, само че изнурен от нощния живот. Пред Иля не се мазнеше, но и не го гледаше отвисоко, държеше се като с равен. Просто искаше да поговори с някого.
А и на Иля му се искаше да поговори с жив човек. Желанията им съвпадаха.
— Тиганици — каза той на Гоша. — Само че не разполагам с много време.
Седна на вития лакиран дървен стол — дядо му като че имаше същите в селската си къща. Обучените сервитьори сновяха из залата — всички имаха умни весели лица, сякаш се бяха дипломирали в МГУ. През прозорците отсреща се виждаше многоетажна сграда на „Красная Пресня“. Всичко останало беше облято в синьо.
— Итс окей, това е Москва! — кимна Гоша. — Тук то на никого не стига. Ти с какво се занимаваш?
— С ей това. — Иля подсмръкна с нос. — А ти?
— Вие там всичките ли се казвате Петя? Или това е за конспирация?
— Не ме бъзикай — намигна му Иля, усещайки тона му.
— Ама аз самият съм бясно законспириран! Гони ме параноята, Петя ми я внуши, никакви издайнически думи не пиша в съобщенията и непрекъснато си опипвам телефона — дали не грее, когато не го използвам? Че току-виж ми инсталирали тихомълком някакъв софтуер и слухтят! Може и вашите да слухтят? Или „Хей, ноу паник ин „Титаник“?
— Нашите всичко могат — рече уверено Иля. — Та с какво се занимаваш, викаш?
— Ей, всичко по реда си! Нашето, знаеш, е някакво такова вълшебно кралство — тъкмо започнеш някаква реална тема — веднага или ще я забранят, или ще почнат друга! Но това е нормално, нали е сафари! Хората затова ходят из Африките и отиват, за да почувстват прилив на адреналин. Я иди в Америка на лов за слонове — „Грийнпийс“ ще нахрани с теб хамстерите! А в Африка моля, но затова пък там може и теб да подгонят — разни деца войници с калашници и мачете! Тук при нас е както при Кусто, докато плава с акулите, такъв е животът. Момиче, тиганици и още веднъж тиганици! И за мен кафе с халва, имате, нали? Ще пиеш ли? Жестоко е! А Педро отдавна ли го познаваш? Онзи, оригиналния?