Нищо не започва и не свършва с Лобня, фантазиите му за художниците под покрива са наивни като от филм, а животът е и странен, и разкошен.
Москва всъщност си беше същата — по „Садовое“ се движеха в десет колони кичозни скъпи чужди автомобили, а и магазините, които предлагаха в асортимента си бъдещето, също не се бяха дянали никъде, просто си бяха направили по-скромни фирмени надписи; но това беше същата скромност като на проститутката в църквата. Всичко си беше тук, на мястото си, нужен беше само правилният екскурзовод. Но това вече не е за Иля; той може и скоро да се сбогува с Москва и ще му трябва водач за колумбийските джунгли.
Още веднъж пошумоля с купюрите. И се спря.
Тук имаше петдесет хиляди.
А погребението клас „Стандарт“ струваше само двайсет и четири хиляди и петстотин, това го беше запомнил. Е, и за земята там още малко. Тоест може още сега да се метне в таксито, да се прибере у дома, да вземе майка си от моргата и днес, е, утре, да я погребе.
Не трябва да чака някаква си сделка в четвъртък, който дали ще настъпи, или не, все още е неизвестно. Може да плати да я измият, да я преоблекат в нещо красиво, може да повика леля Ира. И двамата да я изпратят. За всичко това има пари — сега.
Какво да чака още?
Номерът на погребалната агенция е вкаран в телефона, да се обади още сега на тази жена, за да започнат приготовленията — и без това сам не може да се справи с всичко. И ще стане така, че парите на Петя ще бъдат похарчени за правилното, нужното нещо. А не за бягство.
Нали затова беше взел мобилния телефон на Петя? Ето: може предсрочно да изпълни онова, което беше решил тогава. Не е нужно да рискува. Не е нужно да рискува майчиното погребение. И не бива.
И тогава какво, попита той асфалта.
Тогава — край?
Когато измисляхме първоначалния план, никъде не смятахме да ходим. Мислехме да се пръснем по земята: мама — по-удобно, аз — както дойде. Но после се случи новият „Красний Октябър“ и момичето Роза-Гуля, и Колумбия.
Трябва ли сега да забравя за това, попита той въздуха. Не е задължително.
Просто нещата трябва да се свършат в правилния ред, това е. Първо трябва да се оправи с мъртвите, после с живите. Да я погребе днес, после да изкара някак до четвъртък, а тогава вече с абрековите пари да си поръча паспорт. Да се скрие някъде — като има пари, това не е проблем, да изчака паспорта и да избяга. Всичко ще се получи.
Ами ако сделката пропадне, запита се той. Та нали трябва да получа от Игор стоката — а той не иска да я даде на никого другиго освен Петя. Тогава те няма да платят и никакъв паспорт вече няма да мога да си извадя. Ще ми остане единствено да проверя спусъка на пистолета, за да не чакам твърде дълго да дойдат за мен. Кой ще ми забрани?
Но ако платя за паспорта днес, още сега, в очакване за четвъртъка, а сделката така или иначе се провали? Игор ще откаже да ми даде моето, няма какво да предам на Магомед, а майка ми ще чака да я измъкна и ще чака напразно? Ще получа паспорт: да речем, че все пак го получа — и какво ще правя с правото да избягам, какво да правя с нелепата червена книжка, а без свобода в джобовете?
Хората заобикаляха Иля, той дори заинтригува спрялото се на десетина крачки от него ченге. Оттук се виждаше сградата, в която се намираше паспортната фирма. С уморените си очи не можеше да види номера на входа от такова разстояние. Там можеха да му продадат шанс за петдесет хиляди рубли. Един, може би единственият шанс, който им беше останал за него.
Направи крачка назад.
После още една. И още една.
Трябва да постъпи правилно.
Не се тревожи, мамо, всичко ще направя както трябва. Както ти би искала.
Видя как тя лежи под чаршафа заедно с непознатия космат мъж.
Лежи извърната настрани, не гледа към сина си.
Обърна гръб на онази сграда и закрачи.
Както ти искаш. Както трябва.
Сега ще се върна в нашата Лобня, ще позвъня на онази жена, която сякаш ми съчувства, тя ще организира всичко по най-добрия начин, ще те измием и срешем, ще те положим на меката възглавница и ще ти нагласим главата да гледаш нагоре, ще изглеждаш така, сякаш си се изморила и си заспала. Ще похарча почти всичко, което ми остане, за да ти купя парче земя, и ако се получи, там ще расте някаква многогодишна ела или бор и ще се намира в някой затънтен край на гробищата — аз и без това няма да мога да те посещавам, а колкото по-далеч се намира от входа, толкова по-спокойно ще ти бъде да си лежиш, че сега, казват, дори мъртъвците след десетина години ще ги сгъстят, ако никой не се грижи за тях. Няма да ми стигнат парите да ти сложа паметник, но ще има някаква прилична плоча, за това ще намеря. Ще останеш доволна.