Ще останеш ли доволна?
Не знам какво ще се случи след това с мен, колко още ще мога да се мотая по тоя свят. При тази ситуация едва ли ще успея да избягам във фантастичната Колумбия. Но ти и без това не одобряваш идеята ми с бягството, нали? Макар да не съм ти разказвал какви съм ги натворил, ти и без това всичко знаеш. А щом така ме нашамари заради дворния котарак, какво ми се полага за човек? Сигурно ще ми кажеш, че за всичко в този живот се налага да се отговаря, а? За всичко се плаща. Че е невъзможно да убиеш и да офейкаш, че това е долно и малодушно. Заклах лош човек, но жив, няма какво да се каже повече. Вчера се опитах да поговоря с него, но той мълчи също като теб.
Тук през цялото време съм сам: крещя в кладенеца и ми отговаря ехото.
В джоба му завибрира.
Иля не го долови веднага. Едва когато трепкането на крилата на мухата се предаде чрез тъканта на кожата, той се усети, бръкна и го извади: ДС.
Нали ме пуснахте до уикенда, Денис Сергеевич. За какво съм ви пак? Защо сега?
Не влезе онлайн: напил съм се или пак съм се надрусал, търсете ме по стационарите. Главата в пясъка.
Не бива да измисля нищо друго: всеки разговор веднага ще се превърне в разпит, тях ги учат от думите да изплитат мрежи и гароти — такива, че човек сам да се омотае в казаното от него и да се задуши.
Зън.
— Хазин, къде си? Дай да се видим! Споко, вече ти простих за вчера!
Аха, простил. Не е забравил Денис Сергеевич за теб, Петя, и не е повярвал в обичайния ти срив. Мина нощта, настъпи ден и той пак се хвана за теб. Ще те търси, докато не те намери. Въпросът е дали ще те намери до четвъртък.
Телефонът спря да жужи.
Иля крачеше бързо по „Новий Арбат“ — отдалечаваше се от „Смоленска“ към „Арбатска“ по гранитния паваж. Очевидно улицата беше променена неотдавна: бяха поставили високи люлки за възрастни, обковани с дърво книжни павилиони, бяха открили десетки ресторанти — един до друг. На люлките се бяха настанили почиващи си таджики: момчетата люлееха момичета, а те се смееха. Слънцето ги огряваше и разкриваше обикновени хора, на които им бе домъчняло дори за обикновените веселби. На Иля му беше приятно да види това, той подкрепяше таджиките. Подкрепяше живота.
Почти стигна до метрото. Бръкна в джоба, за да извади телефона и да провери маршрута — обхвана го със студените си пръсти. Изненада се: телефонът пареше. Защо, нали е във външния джоб и с изключен екран? Грее, значи работи, а защо работи?
Като че ли всичко беше затворено, изключено, но върху екрана светеше малка стрелка: значи е активирана навигацията по джипиес. Какво говореше там Гоша за софтуерното проследяване — така ли може да се проследи неработещ телефон?
Тайничко бяха нахлузили на Петя строгия нашийник, докато го хранеха от ръката си: първо го бяха оставили със свободен повод, просто нашийникът подрънкваше с ошипените си звена, бяха напомнили на кучето, че не е вълк, а сега започват да намотават повода на ръката си, за да може в подходящия момент да дръпнат към себе си самозабравилото се псе. Железните шипове се притиснаха към шията на Иля, опряха в адамовата ябълка, нашариха артериите, остана само да дръпнат със замах и: ПРИ МЕН, КАЗАХ!
Огледа люлеещите се хора. И го изпълни гняв. Защо вие, гадове, можете да живеете, а аз не?!
Натисна бутона за изключване, телефонът умря.
Промени маршрута: тръгна наляво, вместо да продължи направо.
Викам в кладенеца, мамо, и може ли още едно въпросче да извикам?
Затворът нали е наказание, трябва да е като разплата за стореното, нали? Или за урок? Хайде, ти ми го кажи — като учителка. За да се отмъсти на онзи, който е крал и убил, или останалите да се научат за негова сметка да не убиват и крадат? Аз какво направих — пусках фенери по водата, за което ми дадоха седем години? Значи за мен не е наказание, а урок, за да не споря занапред с ченгетата? Или е някакъв урок за живота, който е трябвало да науча за седем години? За лекари учат по-малко, мамка му, какъв е тоя труден урок?! И как така Петя са го учили на друго? Че не трябва да плаща, ами да се измъква. Че ако яде по-смело другите, те няма да успеят и дума да продумат за възмездие? Нали в нашата страна се молят на мъчителите: дали от суеверие, дали от завист? Твоето учение ми свърши работа там, в зоната. Добър затворник си възпитала от мен, а от Петя са възпитавали добър надзирател. Нали знаеш, че това са два свята. Едва попаднал в затвора — и веднага изпитание. Тикат ти, мамо, метлата в ръцете. Метеш ли — значи ще се слагаш на администрацията. Откажеш ли — значи си с воровете: да работиш за воровете, е кофти. Надзирателите гонят и бият блатарите, затварят ги в изолатора — затова пък сред своите ги зачитат; рано или късно ги пускат и колкото по-нагло си се държал, докато са те притискали, толкова повече те почитат. Е, и обратното става — не дай боже да наковладиш някой блатен или негов човек на надзирателите. Между администрацията и блатарите се води безмилостна война. Набележат ли те веднъж за козел