В ъгъла нагоре се виеше тръба, която водеше до поредица от вентилационни отвори. Предположи, че вероятно оттам влиза аргонът. Хвана тръбата с две ръце, опря крака в стената и дръпна.
Връзката към вентилацията помръдна — беше корозирала и разхлабена от токсичния въздух. Жулиета се усмихна, стисна зъби и задърпа ожесточено.
Тръбата се откачи от вентилацията и се огъна в основата. Жулиета почувства внезапно вълнение като див плъх, застанал пред голяма коричка хляб. Сграбчи свободния край на тръбата и започна да го мърда напред-назад, като огъваше и извърташе захванатия й край. Припомни си, че металът се чупи, ако го размърдаш дори и малко и ако го правиш достатъчно дълго. Беше усещала безброй пъти топлината на отслабената стомана, докато я огъваше отново и отново и докато тя не се счупеше накрая.
По челото й изби пот и заблестя на слабата светлина, пропускана от екрана на визьора й. Започна да капе върху носа й и да замъглява екрана. Въпреки това тя отчаяно, като обезумяла, дърпаше и буташе напред-назад…
Тръбата се отчупи изненадващо. През шлема до нея достигна само слабо пукане и след това дългото кухо парче остана в ръцете й. Единият му край беше смачкан и усукан, а другият цял и кръгъл. Жулиета се обърна към вратата. Сега вече разполагаше с инструмент. Тя прекара тръбата през колелото, като остави отстрани от нея да стърчи колкото може повече, но без да закача вратата. Обви двете си ръце в ръкавици около нея, надигна се, приведе се над тръбата и шлемът й докосна вратата. Хвърли се с цялата си тежест върху лоста, защото знаеше, че болтовете се освобождават с внезапно движение, а не с постоянно усилие. Дръпна се към края на тръбата, когато забеляза, че тя леко се огъна. Разтревожи се, че може да се строши наполовина дълго преди вратата да е помръднала.
Когато стигна до края й, там, където рамото бе най-голямо, започна да се надига и спуска с все сила върху нея и изруга, когато тръбата се счупи. Разнесе се оглушително метално звънтене, което се чу дори и през костюма й, и Жулиета се строполи на пода, като удари болезнено лакътя си.
Тръбата беше под нея, изкривена под ъгъл и се забиваше в ребрата й. Жулиета се опита да си поеме дъх. Потта й капеше върху екрана на визьора и размазваше гледката. Тя се изправи и видя, че тръбата е здрава. Зачуди се дали не се е измъкнала, но тя все още беше пъхната между спиците на голямото колело.
Невярваща на очите си и развълнувана, тя мушна тръбата от другата страна. Хвана с две ръце спиците и натисна с тяло.
И колелото помръдна.
37
Уокър стигна до края на коридора и напусна тясното му пространство, за да се озове в по-широкото преддверие на Механичния. Видя, че помещението е пълно с млади сенки. Бяха се събрали на групички и шепнеха помежду си. Три момчета бяха клекнали близо до едната стена и хвърляха камъни за читове. В преддверието до Уокър достигаше смесица от десетина гласа от столовата. Създателите на сенки бяха изпратили тези млади уши по-далече, докато обсъждаха неща, които бяха за възрастни. Той си пое дълбоко дъх и забърза през проклетото открито пространство. Беше съсредоточен във всяка крачка, която правеше, и приемаше всяка измината част от пода за територия, която е завладял. След минути, които му се сториха цяла вечност, той най-сетне се блъсна в отсрещната стена и прегърна стоманените панели с облекчение. Зад гърба му сенките се смееха, но той беше твърде уплашен, за да го е грижа за това. Плъзна се покрай покритата с нитове стомана, сграбчи ръба на вратата на столовата и се изтегли вътре. Облекчението беше огромно. Макар столовата да беше няколко пъти по-голяма от работилницата му, поне беше пълна с мебели и хора, които познаваше. С гръб, опрян в стената, и с рамо, докосващо отворената врата, той почти можеше да си представи, че пространството не е толкова голямо. Отпусна се на пода да си почине, а през това време мъжете и жените от Механичния спореха помежду си, възбудено повишаваха глас и се надвикваха един друг.
— Така или иначе досега вече е останала без въздух — каза Рик.
— Не можеш да си сигурен в това — възрази Шърли.